В мрежата

Част 1

В мрежата 

1

Събудих се в мига, в който усетих вибрацията на алармата си, преди да се е включила мелодията. Бях се схванала от лежането върху кашоните за изхвърляне, но и на по-лоши места съм спала. Снощи имаше много работа в пицарията, където работя след училище и се наложи да остана до късно, а колегата, който обикновено ме караше до нас не беше на работа вчера. Пицарията е по-близо до училище и реших вместо да се прибирам пеша в студа до нас, да губя ценно време за сън и на сутринта отново да вървя в студа, че е по-добре да пренощувам тук. Само, че не предвидих факта, че цялата ще се усмърдя на пица и пържено, не че якето ми не миришеше постоянно, но поне си слагах чисти дрехи за училище и си миех косата. Порових в чантата за дезодоранта си, разклатих го, почти нищо не беше останало.

- Моля те, поне още веднъж - натиснах го, но от него не излезе нищо.

Оставаше ми надеждата, че ще се измириша по пътя до училище. Минах през тоалетната, измих си лицето и откраднах една дъвка от тези на колежката ми. Прокарах пръсти през косата си, огледах дали всичко си е на мястото, заключих и се отправих към училището. 

Бях последна година, но нова в класа, наложило се бе отново да се преместим с майка ми. За по-добра работа и по-евтина квартира. Горката, вечер работеше в една кръчма, а през деня чистеше офиси. Какво ли не беше работила през годините, а аз тръгнах по стъпките ѝ от 14 годишна. Тук, в Чехия все още е масово да се работи без договор, почасово и никой не гледа на колко си години. Предпочитах работата в кухня, оставах скрита от очите на клиентите, а в пицарията като помощник трябваше да се грижа само за тестото, продуктите и чистенето. В смисъл нямаше меню с един куп ястия, работата беше лесна, имаше и натоварени часове, но и мъртви, в които успявах да си уча уроците. А и безплатната пица беше голям плюс.
За щастие, поне започнах в новото училище от началото на годината, вече бяхме втория срок и оставаше още малко докато завърша. После щях да пробвам да вляза в някой университет, успехът ми беше добър и ако изкарах добри оценки на изпитите, можех да уча безплатно.

Наближих училището и пуснах съобщение на майка ми "Вс е ок, вече съм на училище", а след няколко секунди тя ми отговори "Ок, вечерта почивам, ще сготвя нещо, обичам те".

Погледнах към входа на сградата, супер, Анна и приятелите ѝ стояха на стълбите и нямаше как да не мина покрай тях. Тя беше ходеща снимка обработена с фотошоп. Гладка кожа, лъскава обемна коса, бели равни зъби, за разлика от моята прилепнала оранжева коса, брекети и очила, които никога не са били на мода, но бяха най-евтините. Обаче душата ѝ беше черна. Целта на живота ѝ беше да ме тормози, не разбирам как можеше да няма по-добри занимания. 

Хвърлих им бегъл поглед, брат ѝ Давид беше до нея. Знам, че е абсолютно клише, но бях лудо влюбена в него. Беше не по-малко излязъл от списание като нея. Висок, мускулест, леко брадясъл, с топли замечтани очи и коса падаща над тях. Ясно ми беше, че нямам никакъв шанс, освен че беше брат на момичето, което ме мразеше, си имаше и гадже - Дениса, разбира се най-добрата приятелка на Анна и не по-малко красива от нея. Но това не ми пречеше да мечтая за него и да пиша стихове, които никой нямаше да види. Имах само мечтите си в моя тъжен и скапан живот.

Стигнах до стълбите и сведох поглед в краката си. Шарка и Силвие (другите дружки на Анна) застанаха срещу групичката си, така че да образуват малко пространство между себе си, където да се мине. От другата им страна имаше опъната лента и строителни материали - оправяха стълбището и парапета му. Освен ако не можех да летя, ми се налагаше да мина между тях, а е повече от ясно, че не можех. Подръпнах качулката пред очите си и се заизкачвах. Тъкмо когато щях да отмина гаджето на Анна - Карел, последния на седянката им и да си отдъхна, той опъна крака си, за да ме спъне и аз политнах надолу. Един съвет - никога не минавайте покрай неприятелите си с ръце в джобовете. Щях да си разбия носа и очилата, вероятно да си нарежа очите, ако една слаба, но здрава ръка не ме улови. Дългите и тънки пръсти, изцапани с боя, мастило и Бог знае какво, се стегнаха около лакътя ми, помагайки ми да запазя равновесие. Пред погледа ми изникна униформата на училищната поддръжка и табелка с името Филип. А после и набола русолява брада, счупен нос и прозрачни сиво-сини очи. Побързах да се отскубна, без да благодаря, беше ме страх от него, не си падах по русоляви, в комбинация със светли очи, бръснати на половина глави и вързана коса, слаб и висок, с този пронизващ, нищо не изпускащ поглед. Бях сигурна, че е дилър на дрога... или жива плът.
Главата ми гореше от срам, дочувах смеха и подигравките на групичката, но до мен достигна и тихият глас на Давид, казващ им да пораснат.

Взех си кафе от автомата във фоайето и се качих в стаята. Сложих си слушалките, за да се изолирам и да не ме занимават, но не помогна. Анна и свитата ѝ влязоха и тя се насочи директно към мен.

- Я гледай ти! - Дръпна пуловера ми - Сигурна съм, че това е мое - изсмя се тя, а аз отблъснах ръката ѝ.

- Сигурна съм, че не е, купих го от...

- Благотворителния магазин - каза тя с погнуса - майка ми ме накара, да разчистя дрехите си, за да направи дарение по Коледа. А този боклук някой ми го беше подарил и никога не съм го носила, но знаеш какво казват, нали Кристино - боклука, за едни е съкровище за други - целият клас се изсмя, без Давид. Интересуваше ме само той.
Тя отново дръпна пуловера ми, след което отскочи със сбърчена физиономия назад и стисна носа си.

- О боже, не си ли чувала за душ? Или поне за парфюм? - и тя бръкна в чантата си, извади нещо от там и го изсипа по главата ми - На, купи си някой евтин, като тебе, дезодорант. Трябва да стигнат.

Монетите се посипаха със звън от главата ми към пода. Едва сдържах сълзите си, но в този момент Давид стана от чина си и завлече сестра си до нейното място.

- Стига вече! - каза ѝ през зъби той.

Учителката влезе и всички седнаха по местата си и запазиха мълчание. Загледах се в перфектния профил на Давид. Седеше по диагонал пред мен. Кестенявата му коса изглеждаше толкова мека, как исках да прокарам пръсти през нея. Плътните му устни, сякаш създадени за целувки и игриви гризвания... "Цоп", изведнъж нещо падна в кафето ми и опръска блузата ми, с което ме изкара от унеса. Супер, дори не бях отпила, защото още беше горещо. Тормозът не беше приключил, покрай мен продължиха да прехвърчат хартиени топчета и някои улучваха кафето ми. Явно това беше новата им игра, а учителката се правеше, че не вижда. Взех тетрадката и химикала си, за да изпусна малко от стаената болка в мен. Това беше моя начин.

Ярост гняв тъга,
всичко е безмълвно и таи се в мен
Къде да го отприщя аз,
заплашва да ме удуши
Невидими ръце ме стискат,
едва поемам дъх сега,
дърпат ме към дъното
Протягам аз ръце за помощ,
но оттам ми отговарят с ритници,
маркови обуща ме затискат
и не дават ми да изпълзя
А аз искам само да живея,
нима малък е за всички ни света?

Листът се изцапа с пръски от кафе, примесени със сълзите ми. Държеше ме единствено мисълта, че след няколко месеца този ад щеше да приключи и никога повече нямаше да видя тези хора. Само, че в дни като този ми беше много трудно да издържам. Седях и гледах пода под чина, исках да се свра и скрия там. Исках да се смаля до невидимост, да се слея или дори разтворя в пода, да ме погълне, да изчезна... В други дни гледах през прозореца и се питах, как ли ще реагират, ако просто стана и скоча през него? Ще забележи ли въобще някой? Толкова много ме привличаше да скоча, но знаех че не беше достатъчно високо и вероятността да оцелея, но със сериозни наранявания, беше огромна. Вместо да се избавя, бих влошила още повече живота си. И този на майка ми. Често мислех за най-ефективните начини да сложиш край на живота си, с минимум риск от оцеляване. Най-поетично и примамливо ми се виждаше удавянето в море, но поради липсата му тук... се бях спряла на скачане от висока сграда. Поне да усетя какво е да летиш преди да напусна този свят. Бях проучила най-високите сгради в града - къде се намират, можеш ли да влезеш в тях, можеш ли да се добереш до покрива. Разбира се оставаше и по-лесния вариант - да скочиш от някой мост над жп релси. Тук релсите са на сред градовете и влаковете минаващи през тях бяха в изобилие. И после се чудеха защо има толкова случайно, или не, умрели по този начин.
Посегнах към телефона си и написах във фейсбук "Ако умра на никого няма да липсвам..."

Към глава 2