С мен остани

 11

Дарена тъкмо сподели на стената си Calum Scott & Leona Lewis - You are the reason, когато майка ѝ влезе в стаята и ѝ подаде чаша кафе в знак на примирие.

- В кухнята те чакат бухти, този път без мрънкане в добавка - обещавам.

Момичето пое подадената ѝ чаша и я остави на нощното си шкафче, след което прегърна майка си.

- И аз прекалих...

- Случва се. Исках само да ти кажа, че нямам нищо против да идва тук. Вече си достатъчно голяма сама да си решаваш, а пък ако нещо се прецака - винаги ще съм насреща.

***

След закуска, Дарена се върна в стаята си и взе отново да рови за болестта на Валентин. Или по-точно за възможностите за лечение. Имало е няколко експериментални генни терапии, но в момента не намираше нищо. Четеше отново и отново едни и същи неща и се чудеше, защо не е измислен синтетичен дистрофин.

"Откритието на дистрофиновия ген (1986) е основата за съвременното разбиране на патогенезата и възможностите за терапия на заболяването.
Мускулните дистрофии се дължат на засягането на широк спектър белтъци, локализирани в различни части и участващи в изпълнението на различни функции на мускулното влакно:
Белтъци на мембраната на мускулната клетка - дистрофин, саркогликани, дисферлин и кавеоли.
Дистрофинът е цитоскелетен протеин, намиращ се по вътрешната повърхност на сарколемата. Нарушението на нормалната мускулна функция и изявата на болестния фенотип в повечето случаи се дължи на засягане компонентите на дистрофин-асоциирани гликопротеинов комплекс. Дистрофин-асоциираният гликопротеинов комплекс е сложна надмолекулна организация, включваща дистрофин, дистрогликанов, саркогликанов и синтрофинов субкомплекси. Той осигурява здравата механична връзка между вътреклетъчния цитоскелет на мускулната фибрила с извънклетъчния матрикс и играе ролята на стабилизатор на сарколемата по време на мускулните съкращения. При ПМД (прогресивна мускулна дистрофия) тип Дюшен се установява почти пълна липса на дистрофин. При ПМД тип Бекер той е абнормен или намален. Тези фактори обуславят нарушената стабилност на дистрофин гликопротеин-асоциирания комплекс. През последните години освен утвърдената комплексна симптоматична терапия за лечение на дистрофинопатиите има съществен напредък в етиопатогенетичното им лечение, включващо генна терапия.
Главният проблем е липсата на дистрофин, жизненоважен мускулен протеин. Това е причинено от мутации в дистрофиновия ген. Мутацията стопира производството на дистрофин. Доставянето на нов функционален дистрофинов ген или поправянето на мутиралия ген, би трябвало да възстанови производството на дистрофин в мускулите и да предпази мускулните клетки от умиране. Очаква се генната терапия да спре или забави прогресията на мускулната дистрофия, да подобри качеството и продължителността на живот на засегнатите момчета. Ако терапията се приложи достатъчно рано, може да "излекува" болестта."

После почна да търси статии за синтетичен дистрофин, но попадаше все на утрофин, терапии с допълнително приемане на утрофин, който продължавал да се синтезира в тялото и така нямало риск от отхвърлянето му, което е главният проблем на генните терапии с дистрофин - тялото не го разпознава като приятел и го атакува. "Да, но при Бекер - мислеше си тя, - за разлика от Дюшен, се произвежда някакво количество, значи тялото е запознато с него и не би трябвало да има проблеми." Почна да търси медицински заведения, които се занимаваха с болестта и най-накрая попадна на медицинския център към университета в Пенсилвания. Имаше обява за отворено ново експериментално лечение, с все още свободни места. Тя веднага им изпрати накратко историята на Валентин, това което знаеше, разказа малко за него и помоли за повече подробности. Пулсът ѝ туптеше в ушите, ръцете ѝ трепереха и постоянно натискаше съседните букви и ѝ се налагаше да трие и пише отново. Зави ѝ се свят. Дано да ѝ отговорят по-скоро и положително! Изпрати имейла и погледна часа - време беше да тръгва към Валентин.

Дарена влезе, този път през вратата на стаята, с което го стресна.

- Взела съм кола, пица, чипс, торба със сладки неща. От кое искаш да започнем?

- Пицата, преди да е изстинала.

- Добре - тя тръгна към него, за да му помогне да стане, но забеляза тефтера му със стихотворения върху скута му. - Време е да ми покажеш нещо! - и без да изчака реакция отвори на произволна страница и се зачете.

Нощно небе,
укротено бурно море,
падащи звезди,
откраднати мечти,
пълна луна,
оставих те сама,
къде си ти сега,
идваш само в съня...

Обичам слънцето, морето
парещи лъчи
краят на един ден
и залязващи мечти
Обичам бриза във косата ти,
как пясъкът блести
Зов на чайка скрива моя стон
Нещо във гърдите ми гори
Скрива се слънцето и ето
нощ се спуска от небето
Обичам луната и звездите,
обичам очите ти засмени,
как ме гледат с бузи зарумени
Залезът прекрасен
и мигът от Бог ни подарен -
обичам...

Срещнах те във тъмното
и като лъч светлина,
огря моята душа
Като пролетно слънце стопляш дните ми
блестиш и заслепяваш очите ми
Като среднощен сън
като чуден звън
виждам те в мислите си
чувам гласа ти,
ти си моя любов и тъга,
моя нежна мечта

Той я гледаше омаян как тя чете с лека усмивка на уста. Беше прибрала гъстата си коса в плитка на една страна и по-късите кичурчета се бяха измъкнали. Беше със семпъл сив потник, но кройката му и материята подчертаваха гърдите ѝ и въпреки обикновения цвят и модел, ѝ стоеше много секси. Надолу беше със спорни широки шорти, с преобладаващ розов цвят. И докато следеше как руменина избива по бузите ѝ, се чудеше дали ѝ минава през главата, че по-новите стихотворения са писани за нея. Тогава си спомни за едно от тях и рязко издърпа тефтера от ръцете ѝ. Преди да го затвори бегло погледна страницата, едва ли имаше шанс да не го е прочела.

не знам дарена ли си ми
или подарена,
но даряваш ти във мен живот
и радост, и мечти,
и любов виждам аз в твоите очи

- Хайде, че пицата ще изстине. - Той стана и с помощта на патериците се придвижи до кухнята. 

Дарена се изправи и тръгна след него, опитвайки си да си спомни първите стихотворения, които прочете. Дали и те бяха за нея? Дали беше просто муза или той развиваше някакви чувства към нея. Ами тя? 

Нахраниха се тихо, всеки с мислите си и се върнаха в стаята му с чипса и колата. Той седна на дивана и опъна краката си на масата. Момичето се настани до него и му подаде пакета с чипс, след като пусна телевизора.
С напредването на филма двамата се отпуснаха и неловкият момент отмина. Тя не спираше да коментира всяка сцена, а той да я ръчка да млъкне, че не чува филма от нея.

- Мислех, че каза, че не харесваш мюзикъли - подкачи го тя.

- Филма е по истински случай, тихо!

- Вдъхновен от истински събития - поправи го тя и му подаде парче шоколад. Беше се облегнала удобно на ръката му, чиято длан почиваше върху сгънатото ѝ коляно.

- Сметни ме за лигльо, но в момента най- ме вълнува тоя да не си разбий семейството и Зак и Зендая да се съберат.

- Трудна работа - в тях години - различни раси и социална класа...

- Любовта не признава етнос, класа или... възраст.

- Може и да не признава, но обществото не го позволява и става много трудно.

- Хубавите неща са трудни, защо трябва да е лесно, като може да е трудно и така нататък... Добре, че живеем в нашето време - ей виж Макрон и Арън Тейлър-Джонсън.

- Съвсем се оплете, във филма няма проблем с възрастта, а с цвета ѝ и професията ѝ.

- Аз не говорех за... - крампа прободе крака му и той не се доизказа. Заби нокти в дланите си и прехапа устни. Дарена усети, че се е стегнал и диша едва-едва.

- Какво стана? - уплаши се тя - Да извикам ли...

- Не - отговори той през зъби - крампа в крака.

Тя погледна към краката му и постави ръка на стегнатия крак. Започна леко да масажира прасеца му с кръгови движения.

- Това помага ли?

Той само изхъмка положително. След няколко минути се отпусна, пот беше избила по челото му.

- Мина - каза мрачно - Благодаря.

Момичето отдръпна ръката си и се облегна назад. Догледаха филма, смееха се, припяваха, тя пусна някоя и друга сълза облегната на рамото му.
Когато свърши филма, Дарена стана и донесе листи и химикали.

- Ще играем на бесенка ли? - попита я той.

- Не. Нали знаеш летящите фенери с желания и писмата в бутилки?

- Да?

- Искам да изброиш всичко, което искаш да ти се случи.

- О, това ще отнеме цяла нощ...

- Тогава се ограничи само до в рамките на една година.

- Добре, а после?

- Пиши! - тя му подаде единия лист и химикал, а другите остави за себе си.

- Няма да ги четем един пред друг, нали?

- Не.

След като приключиха с писането, тя бръкна в чантата си и извади нещо, след което го подкани да я последва навън. Дара започна да събира камъни и оформи малък кръг, а Валентин я следеше с очи, подпрян на верандата. 

- Не виждам нито бутилки, нито фенери.

- Ти да не искаш да замърсяваме морето или да предизвикаме пожар. Ще изгорим листите и така пушекът ще отнесе желанията ни до вселената.

- За всичко си помислила.

След като огнището беше готово, тя извади от джоба си кутийка с кибрит и запали своя лист, след което го хвърли на пясъка, заграден с камъни и миди. Валентин ѝ подаде своя, тя го подпали и той го хвърли до нейния лист. Двамата седяха и гледаха мълчаливо как хартията се овъглява. Когато пламъкът изгасна, тя взе останалите парчета и ги стри в ръката си. После двамата заедно духнаха пепелта.

- Добре, вече може да вървим да спим.

- Това го чакам от както си дошла - ухили се момчето.

Той си постави назалната канюла и легна на леглото, правейки ѝ място.

- Спокойно, добре съм, само превантивно е. На дивана ли ще спиш? - добави след като тя взе възглавницата и одеалото предвидени за нея и се насочи към дивана.

- Не може да се поберем на единичното ти легло.

- Остани само за малко, докато заспя, обещавам да съм бърз.

- Добре - въздъхна и се съгласи момичето.

Той ѝ разгърна завивката и тя се пъхна до него. Легна на ръката му и леко постави длани на гърдите му. Едновремено се дразнеше и радваше, че е с тениска. 

- Хайде да играем на една игра. Може да си го превърнеш в ритуал преди заспиване.

- Гол покер ли? - засмя се той в косата ѝ.

- Не. Всеки ден преди лягане изброявай за какво си благодарен през изминалия ден и всеки нов ден сутрин изброявай за какво си щастлив.

- Хмм да видим... Благодарен съм, че съм жив предполагам, че изкарах още един добър ден, че имам страхотен приятел като Венци, че нашите са ок, но съм много благодарен за дето сега не са тук, защото ти си тук. Благодарен съм, че си в живота ми, че ми донесе пица, дори и за филма, който ме измъчи да гледаме и най-вече в момента съм много благодарен, че си тук до мен...

Той започна да си играе с косата ѝ и тихо прошепна:

- Досега не съм спал с момиче... не че не съм правил... искам да кажа, че...

- Шшш, разбрах те. Лека нощ.

- Лека нощ, Дари.

След минута-две вече спеше. Дара реши да изчака още малко преди да се премести, да не го събуди, но ѝ беше толкова удобно и започна да се унася, изброявайки на ум за какво тя е благодарна. Накрая и тя се предаде на съня.

Към глава 12