Грешките на младостта

 -1-

Когато Елисавета пристигна на работа, завари върху бюрото си плик с нейното име от горе. Вътре имаше малка тетрадка, чиито листи бяха изписани с отдавна невиждан почерк, но на така любим човек. Човек, който я въведе в морето на любовта и я заряза на най-дълбокото, преди да се е научила да плува. Поглади листа с неравно изписани букви, после се насочи към кафе машината. Каза на колегите си, че спешно има текст за редактиране, да не я безпокоят и се настани във въртящия стол, остави димящото кафе на бюрото и придърпа тетрадката към себе си.

Моят живот

Денят, в който я видях за първи път сякаш беше денят, в който за първи път си поех въздух, за първи път прогледнах. Началото на съществуването ми. Нищо преди това нямаше значение, чудех се как съм можел да съм бил с други момичета и да съм ги намирал за красиви. Тя беше толкова прекрасна и чиста, като бледият слънчев лъч опитващ се да пробие мрачните облаци надвиснали от седмици, като капката, вода паднала върху умиращото цвете в пустинята. Беше нереална, като от друг свят, от блян, от сън. Но беше толкова истинска. За момент се зачудих дали не съм прекалил с тревата. Седяхме на гърба на училището, с Петър и Антон и още няколко от местните момчета. Петър имаше познат, наскоро преместил се в училището и направи връзката да продаваме тревата, която отглеждахме в мазето на бабата на Антон. Вече бяхме идвали няколко пъти, но до сега не бях виждал момичето, определено не беше от тези, които биха се мотали с нас. С дългата си кестенява плитка, от която изкачаха предните по-къси кичури, с бяло светло дънки, сиви боти с равни подметки и тъмно розово яке с пух по качулката, се отличаваше от съученичките си, които изглеждаха така, сякаш току-що излизат от целонощно купонясване в дискотеката. А вероятно беше и така. Вятърът духна и развя след нея шареният й плетен шал, а тя се сгуши в якето си и духна топъл въздух в дланите си, за да ги сгрее. Петър смачка звучно кенче от безалкохолно, с което ме изхвърли от унеса. Звукът вероятно стигна и до момичето, защото то се обърна към нас, но само след секунда се извърна сбърчила нос от вероятно жалката картинка, която представлявахме в очите й и забърза напред.

Дръпнах от цигарата си и издишах дима, прокашлях се и попитах възможно най-незаинтересовано:

- Коя е тази?

Момчетата проследиха погледа ми, познатият на Петър дръпна дълго преди да каже:

- Тука съм вече месец, а съм я мяркал по коридорите само 1-2 пъти. Винаги вири нос, мисли се за много важна.

- Брат, т'ва е най-милото и добро момиче, което може да съществува – намеси се едно от другите момчета – С нея сме от детската градина, вярно малко е особена, не говори много, винаги ти помага дори и без да си я питал, я с химикал, я с учебник или стотинки ако не ти достигат, винаги е с написани домашни и дава на всички да преписват. Да не си я погледнал дори, за да си нямаме разправии – а после добави обръщайки се към мен – Такова момиче не е за нещастници като нас, не сме достойни дори да я сънуваме.

Бях съгласен, и въпреки това аз я сънувах. След няколко дни бях сигурен, че съм се напушил и всичко е било плод на замъгленото ми съзнание. От тогава не бях и подушвал трева и ходех всеки ден до училището, с надеждата да я видя и да се убедя, че не е толкова прекрасна както я помнех. Уви, беше още по-хубава. Никога не поглеждаше към нас, сякаш не съществувахме. Понякога беше с приятелки и долавях мелодичния ѝ глас и омагьосващия ѝ смях. От седмици не бях поглеждал друга, нито обръщах внимание на тези, които се умилкваха около нас за дръпка трева. На момчетата казах, че просто ми е писнало от курвенски номера след последната, а те през смях отговориха, че най-лесно ще се излекувам като се впусна измежду всички разтворени крака, които сами ми се предлагаха. Дори не бях в настроение да слушам глупостите им. Напрягах слуха си да доловя някоя дума от моята неземна фея, но чух нещо още по хубаво. Една от приятелките ѝ извика името ѝ – Елисавета. Вече заспивах и се будех с това име на уста, то беше моята молитва. Спрях да се мотая толкова често с момчетата и прекарвах повече време в сервиза на чичо ми, като основно аз поправях колите, докато той беше изпаднал в поредния си алкохолен сън. 

Така минаха около два месеца, просто я наблюдавах отстрани и не можех да измисля начин, по който да я заговоря или да я накарам да ме забележи. Беше два дни след Нова година и Петър настояваше да отидем в парка, щяло да има деца от близките училища, чудещи се на кого да си дадат парите, получени по празниците, за малко трева. Нямаше какво да правя, за това се навих. Пльоснах се на една пейка с ръце в джобовете и забих поглед в топящият се по кубинките ми сняг. Антон ме сръга с лакът:

- Гледай, твоята е тук, ако сега не я заговориш не знам кога.

Сочеше към малкото възвишение пред нас, където група момичета се смееха и пищяха. Сърцето ми трепна, когато я разпознах, облечена в розовото си яке и шарен шал. 

- Не знам за какво говориш – свих рамене аз.

- Мислиш, че не сме забелязали как я гледаш всеки ден като умиращо от глад куче сочна пържола ли? – изсмя се Петър. 

Сравнението не ми се понрави, но нямах време да споря или да лъжа, че не знам за какво говорят, защото от към хълма долетя писък и децата почнаха да бягат насам-натам. Затичах се, а сърцето ми щеше да изскочи. "Моля те, не тя, само не тя". Измежду скупчилите се деца виждах розово петно на земята. Всичко, което исках да и кажа, но не събирах смелост, всички картини, които си представях в главата ми, се заредуваха пред очите ми. Разбутах децата и най-накрая издишах облекчено. В краката пред мен момичето с розовото яке и шарен шал, беше коленичило пред една от своите приятелки, която лежеше с разперени ръце в снега и в безсъзнание. Елисавета подпъхна ръка под главата ѝ, опитвайки се да я повдигне, но след малко издърпа дланта си, на която ярко се открояваше кръвта на приятелката ѝ и изпищя уплашено.

- Някой да се обади на Бърза помощ!

към глава 2