Грешките на младостта

 -2-

Елисавета затвори тетрадката и отпи от кафето. Облегна се назад и се загледа в тавана. Дълго потисканите спомени започнаха да изплуват един след друг. Всичко започна с преобръщането на Милена през парапета. Тогава се преобърна и собственият ѝ живот. Помнеше онзи ден, винаги щеше да го помни. Празниците бяха минали, но все още имаха няколко дни ваканция преди да се върнат в училище. Милена я беше накарала да отидат в парка, защото там щеше да е момчето, по което си падаше тогава. Елисавета не се сещаше кой точно от всичките им съученици, защото приятелката ѝ всяка седмица беше лудо и за първи път истински влюбена в някого. Бяха на възвишението с още няколко момичета от класа и си разказваха как са прекарали празниците. Милена седеше на железния парапет и постоянно се отпускаше назад, държейки се с ръце и приплъзвайки се така, че парапетът оставаше притиснат в свивките на колената ѝ, и висеше с главата надолу.

- Хей, Мрачният принц и свитата му пак са тук да продават дрога сред подрастващото деградирало бъдеще на страната ни – каза тя. 

Елисавета не ѝ обърна внимание и отново ѝ повтори, да не прави така, че ще вземе да падне и да си разбие главата. 

- Тъкмо всичките ѝ джаджи вътре ще си намерят правилното място – смееше се Милена. 

После всичко стана за секунди, Милена изпищя и полетя с главата надолу, Елисавета изпищя и се провеси през парапета с протегнати ръце, останалите момичета също запищяха, а всички деца в парка започнаха да прииждат. Елисавета се втурна надолу по склона, като на няколко пъти се спъна и за малко не падна. Милена лежеше безжизнена в снега. Момичето се опита да я повдигне но усети нещо горещо и лепкаво по пръстите си, когато повдигна ръката пред очите си, цялата беше обляна в кръв. Тя се разкрещя на заобикалящите ги, които зяпаха безучастно, да се обадят на Бърза помощ. Измежду хлипанията на съученичките ѝ прозвуча плътен и уравновесен глас:

- Няма време, аз ще ви закарам.

***

Погледнах пред себе си, погледа ми първо се спря на черни кубинки, черно дънки с вериги, черно кожено яке и лицето на момче с черна разрошена коса, чиито черни (най-тъмно черните) очи се впиваха в моите. Мрачният принц. Аз го загледах с отворена уста (признавам си и малко ужас) и сякаш времето около мен спря, звуците останаха на заден план. Смътно си спомнях, че най-добрата ми приятелка може би лежи мъртва до мен, а пръстите ми са изцапани с кръвта ѝ, но просто не можех да помръдна, гледах в транс как той се навежда към мен, хваща ме за рамото и ме разтърсва леко.

- По-бързо ще е да ви закарам аз – повтори той.

Приятелите му си проправиха път.

- Докарай колата, ние ще я пренесем – каза единият, а другият ме изправи на крака и повтори думите на Мрачния принц, че може да е вече късно, когато дойде линейката.

Аз стоях и гледах как момчето в черно се затича към колата си, а другите двама се опитват да вдигнат възможно най-внимателно Милена. Останалите деца ревяха или просто гледаха без да предприемат нищо. Тръснах глава и дойдох на себе си.

- Бързо! – наредих им аз като се опитвах да им помогна.

Една кола спря пред нас и едното от момчетата ми нареди да влизам вътре, след което внимателно настаниха Милена, единият седна до мен, а другият отпред. Момчето на шофьорската седалка ме погледна в огледалото за обратно виждане и прошепна:

- Всичко ще бъде наред. - Аз само кимнах. 

Потеглихме, придържах Милена да не се строполи под седалките, половината ми тяло беше опряно в непознато момче, което от месеци продаваше трева в нашето училище. Колата беше малка, а ние бяхме много, започна да ми става топло и да ми се вие свят. Усещах кръвта на приятелката си дълбоко заседнала в ноздрите ми, поех си въздух през устата. Момчето отново погледна в огледалото и впи очите си в мен. Цялата се потях, загледах се навън опитвайки се да се успокоя и тогава забелязах, че това не е пътя към болницата. Завъртях се нервно.

- През това време оттук е по-бързо – каза спокойно момчето, забелязало неспокойствието ми. 

Надявах се да отдава ужаса ми само на това, че се тревожа заради приятелката ми. Но беше неоспорим факт, че през главата ми минаха всички страхотии, които съм чела или гледала. Аз, сама и безпомощна с припадналата ми приятелка, която е по-безпомощна и от мен, в колата на трима, кой знай с какви престъпни дейности занимаващи се момчета, татуирани от горе до долу. Насочих вниманието си към Милена, всичко ще бъде наред, всички ни видяха, че тръгваме с тях, не може да са толкова глупави, че да ни направят нещо. 

- По дяволите! – казах изведнъж аз, виждайки, че седалката се е изцапала с кръв и още веднъж "По дяволите!" на ум след като привлякох вниманието на момчетата върху себе си. – Много съжалявам, изцапали сме с кръв колата – промълвих уплашено аз и ми се искаше да се ритна, че съм толкова жалка, но в същото време умирах от страх, че ще ни изсипят на сред шосето или нещо още по-лошо, защото сме им изцапали колата.

- Ня'а страшно – каза момчето от предната седалка и се засмя – Тъкмо ще разправяме, че така сме спукали някой от бой, че си е оставил мозъка по тапицерията.

Преглътнах тежко и имах чувството, че цялата съм позеленяла. Черният принц ме наблюдаваше внимателно, но нищо не каза. За щастие вече влизахме в паркинга на болницата и колата се отправи към спешния вход. Още преди да е спрял, момчетата изскочиха от автомобила и забързаха да доведат лекари и носилка. Телефонът на Мрачният принц иззвъня, той погледна към екрана преди да отговори и смръщи лице.

- Ало – изслуша другата страна, след което каза - Сега ли? Не може ли да почака до утре? – мълчание – Добре, идвам веднага. – затвори телефона и отново ме погледна без да каже нищо.

Докторите дойдоха и преместиха Милена на носилка, след което се насочиха към спешната зала. Аз изскочих от колата и хукнах след тях, но пред входа се спрях и погледнах към колата. Бях забравила да им благодаря. Едното от момчетата се беше надвесило на прозореца и приказваше нещо с Мрачния принц, после той вдигна поглед към мен, махна ми и потегли. Аз въздъхнах и се шмугнах в болницата.

Докторите промиха раната, направиха скенер, на който се видя, че всичко е наред, сложиха и упойка, която щеше да я държи поне ден, за да отшуми травмата и я залепиха. Казаха, че ще я преместят в нормална стая и мога да си вървя, но аз исках да остана. Излязох от спешното, очаквайки да видя някои от съучениците ми, но там беше единствено единия от приятелите на Мрачния принц. Приближих се към него.

- Какво правиш още тук? – попитах го с изморен глас.

- Исках да се уверя, че всичко е наред – почака малко, след което добави – Е?

- О, да, добре е, няма нищо опасно, сега е под упойка, спи – казах аз – Благодаря, че ни докарахте.

- Ня'а проблем – сви рамене той. 

- Амиии, предполагам, че вече може да си вървиш – той отново сви рамене, а после попита:

- Ти тука ли ще останеш? – аз кимнах – Да ти донеса кафе? Малко по-натам видях автомат.

- Не, благодаря – отговорих – Аз ще отивам нагоре.

- Окей, чао! – каза той и излезе да запали цигара.

Малко по-късно седях пред стаята на Милена с лице заровено в шепите ми, когато чух тихо и несигурно "Здравей". Извъртях глава и когато видях Мрачния принц, в целия си черен блясък да седи пред мен, подскочих.

- Какво правиш тук? – рязко го попитах и веднага съжалих защото той направи стъпка назад, засегнат от тона ми.

- Ако преча веднага ще си тръгна – каза и погледна към краката си.

- Не – казах, а после повторих по-сигурно – Не, остани.

Преместих се на края на пейката, оставяйки достатъчно място за него, но поставих якето си така, че да е по между ни. Той се поколеба, след което седна на другия край на пейката. Седеше неспокойно, същото можеше да се каже и за мен, бях забила поглед в ръцете си и човърках кожичките около ноктите си. 

- Приятелят ти беше долу – наруших тишината.

- Да, вече си тръгна – каза той облягайки се назад и прокарвайки пръсти през косата си, а краката му бяха кръстосани под пейката.

- Ами тя е добре – продължих аз – нищо сериозно, ще се оправи.

- Радвам се – отпусна ръце върху коленете си, пръстите му бяха красиви и дълги, ноктите подрязани, но мръсни. Сбърчих нос. 

- Наистина, не е необходимо да седиш тук, сигурно си имаш по-важна работа.

Той ме погледна, аз отново сведох поглед към ръцете в скута ми, а после добави, че няма. 

- Тя... тя ще се зарадва, че си бил тук – казах аз, не виждайки друга причина да е тук, освен тази, че я харесва, но той се изсмя невярващо, аз се стреснах и го погледнах.

- Не, че не ме интересува как е приятелката ти, но... не заради нея съм тук – тихо отвърна, гледайки ме в очите. Аз се изчервих и за пореден път се вгледах надолу, в шарките на теракота, в които въображението ми виждаше същества от приказки.

- Родителите ѝ знаят ли, че е тук? – попита той след известно време.

- Не – поклатих глава – извън града са, реших да не ги тревожа, нищо не могат да направят. Докторите казаха, че утре ще се събуди, тогава ще може да им се обади лично. – а после добавих, чувствайки се длъжна да обясня защо и моите ги няма – Нейните родители знаят, че ще е у нас докато ни няма, а на моите казахме, че ще сме у тях.

- Не мислех, че си момиче, което нарушава правилата – засмя се той и опъна дългите си крака на пред, а ръцете си сложи зад главата, изглежда се отпускаше.

- Е, може би не колкото теб – отвърнах засегнато, а той отново се засмя.

Отново настана тишина и този път я наруших аз.

- Не ти благодарих, че ни докара.

- Не е кой знай какво – махна с ръка той.

- Но е – настоях аз – никой друг не го направи.

- Вероятно не са били с коли – сви рамене, но аз знаех поне за трима от съучениците ни, които бяха.

- Милена няма да повярва в чия кола сме се возили, така ще се ядосва че е била в безсъзнание – засмях се, но в мига, който ми се изплъзна от устата – съжалих.

- И в чия? – попита сухо той – На местната банда престъпници и пласьори на дрога?

- Не – замънках аз – не исках... наистина оценявам, че ни помогнахте...

- Но за момент преценяваше, кое е по безопасно – да чакаш линейката, имайки вероятност кръвта на приятелката ти да изтече или да се качиш в колата ми. Мислиш ли, че не съм забелязал как се беше вцепенила от ужас докато пътувахме насам? Какво си мислеше, че можем да ви направим в такава ситуация?!

Аз го погледнах уплашено, а той размаха ръце пред себе си, осъзнавайки, че съм го разбрала грешно.

- В каквато и да е ситуация! Не бих ти направил нищо лошо, на теб или на което и да е момиче. – помълча и добави – Гарантирам и за приятелите ми.

Не знаех какво да кажа, не беше редно да се преценяват хората по външния им вид и все пак всички го правеха, а аз не падах по-далече. И още се ужасявах, че може да се ядоса и да ми цапне два шамара, и да, страхът ми идваше от начина, по който е облечен, от пиърсинга на веждата и ушите, от татуировките и не на последно място от това че се занимаваше с трева и кой знае още какво.

- Това... – запъна се той – това, че продавам трева, не означава, че съм някакъв изрод. Не карам никого да пуши. Дали богаташчетата, които не знаят какво да правят с парите си, ще я купят от мен или от някой друг, за тях няма значение. Щом се търси, защо да не предлагам и да печеля – личеше, че в него се води морална борба и друг път също е премислял над това – Аз самият вече не пуша. – нищо не казах, затова той добави тихо -Искаш ли да си тръгна?

- Не, остани. – отвърнах още по-тихо без да го поглеждам. Изпитвах страх, но и настина не исках да си тръгва. После изтърсих – Аз никога не съм пробвала.

- Не ти и трябва – издиша тежко и се отпусна отново назад.

- Какво... какво е усещането – попитах и го погледнах.

Той се загледа в тавана, отново с ръце зад тила си.

- Зависи какво и колко си взел. Слабата трева обикновено само те отпуска и замайва. Има и такива с които халюцинираш, губиш контрол и реалност за света около теб. 

- И до къде си стигал ти?

- Да кажем, че като по-млад не съм бил особено умен – засмя се той.

- Че сега да не си много стар? – той само се усмихна, явно нежелаещ да отговори. – Не мога да си представя да нямам контрол над себе си. Защо му е на някой да се напушва и да не знае какво прави?

- Ами може би точно за това, за да загуби контрол. – Аз само изсумтях – По-добре никога не опитвай, не ти трябва.

- Няма, имам акъл в главата си – отговорих високомерно, но това не беше най-добрият отговор пред някой, който е пушил или може би още пуши, а ти е помогнал и си го ядосал няколко пъти в близките часове, а не ти се иска да го ядосваш, защото компанията му започва да ти е приятна и не искаш да си тръгва и защото, да, още малко те е страх да не ти бие два шамара, затова измърморих – Извинявай.

- Няма проблем, права си – отговори кротко той, а аз се загледах в него. – Тук е много топло – каза той и съблече коженото си яке, а после и суитчъра. Явно вече се чувстваше сигурен, че няма да го изгоня. Отдолу беше с бяла тениска с някакъв надпис, беше добре сложен, много добре, висок, слаб, широки рамене, умерени бицепси. Целите му ръце бяха нашарени, а изпод тениската му се подаваха пламъци и по врата.

- Не е чак толкова топло – казах аз, все още не откъсваща очи от него. – Или може би просто искаш да покажеш безбройните си татуировки и добра фигура - подкачих го.

- Тогава да продължавам? – и повдигна ръба на тениската си. 

- Не, не – засмях се, макар и да ми се искаше, но не ми се мислеше как биха реагирали ако през това време мине някоя сестра или доктор. – Кажи ми, не мога да не те попитам, за това ли продаваш трева, за да имаш пари да си рисуваш кожата? – просто си бях такава, не разбирах подобни хора, а ако не попитах нямаше и как да разбера. Той се усмихна криво, но все пак ми отговори.

- Антон, този който беше по-рано долу, е татуировчик, а аз съм му черновата, рисува ме безплатно, плащам само за консумативите. Колкото и да ми харесва, вероятно не бих давал за това пари, които нямам.

- А защо ти харесва? – не спирах аз.

- А на теб защо ти харесва да нямаш? Просто ми харесва, харесва ми и болката, свикваш с нея, а след нея остава нещо хубаво...

- Което ти напомня за болката – прекъснах го. – Мисля, че хората го правят защото не се харесват такива каквито са, или се опитват да се прикрият, да се скрият като зад броня.

- Вероятно си права - сви рамене той. – Тогава се учудвам, че ти не си цялата в броня от мастило. – каза закачливо.

- Че аз не се страхувам – казах наперено и изправих гръб.

- Така ли? - засмя се той – Да ти припомня ли как изглеждаше в колата? Или може би ползваш розовото си яке като броня.

- Че какво му е на якето ми - засегнах се аз и го притиснах към себе си.

- Нищо – побърза да отговори той – много е хубаво – каза през смях, докато го налагах с якето си.

- Нали нямаш намерение да си татуираш лицето? – попитах го сериозно.

- Не, защо? – отвърна все още смеейки се.

- Защото си толкова красив, иначе само ще се загрозиш. 

Стояхме там на пейката на по-близо от метър един от друг, взиращи се в лицата си и изчервяващи се едновременно. Какво ме беше накарало да го изтърся, понякога изобщо не мислех. Наистина го мислех, но такива неща не се казваха, не можеше просто да застана пред него и да кажа "Здравей, Мрачни принце, толкова си страшен и ужасен буквално и преносно, прегърни ме и нека завинаги да ме обгръща твоята тъмнота и да не спираме да се целуваме докато, ами направо изобщо, ама наистина никога, никога въобще да не спираме". Дори не трябваше да си мисля такива неща, намирайки се пред болничната стая на приятелката ми, или където и да е.

Той се прокашля и стана.

- Искаш ли кафе или чай?

- Кафе, моля, с мляко – започнах да ровя за монети, но той изстреля едно "Стига глупости" и изчезна зад ъгъла.

Когато се върна, ми хвърли кроасан в скута и ми подаде хартиената чашка с кафе. Междувременно бях оставила якето си/бариера на съседната пейка, върху неговите дрехи. Благодарих му, но без да искам се загледах в ноктите му и той побърза да скрие ръката си зад гърба си, засрамено. 

- Когато ви оставих тук, трябваше да отида до сервиза, някакъв идиот спешно се нуждаел от смяна на..., както и да е, важното е, че е идиот и не искаше да чака до утре, а аз не исках да губя време да се прибирам до нас и да се къпя отново. - Беше толкова сладък, че е бързал да се върне тук. При мен. – Сигурно смърдя ужасно на масло и други такива - И после направих още една от моите необмислени глупости. Приближих се на няколко сантиметра от него и го подуших, а той за малко не разля горещото кафе върху себе си.

- Харесва ми как смърдиш на масло и други такива – изтърсих аз, а той се подсмихна засрамено. После му подадох моята чаша, съобщавайки, че от кафето и на мен ми е станало топло и захвърлих жълтият си широк пуловер, оставайки по прилепнала по тялото тениска с малкото бяло пухкаво котенце от Аристокотките.

Безсрамникът се излегна назад и наслаждавайки се на гледката каза:

- Дали ти е топло от кафето, или просто искаш да ме съблазниш с добрата си фигура и красивите си извивки?

- Хвана ме – отвърнах засрамено аз, негодникът ме замеряше със собствените ми думи, но продължих с играта – Е съблазнен ли си? – попитах го отпивайки от кафето си и не смеейки да го погледна в очите.

- Съжалявам, скъпа, - каза дяволито – Съблазнен съм още от мига, когато те видях за първи път с розовото ти яке, с огромна пухена розова яка и дългият шарен шал, в който също присъства розово. – Цялата се тресях от смях, а той не спираше – Кажи ми, моля те и бикините и сутиенът ли ти са розови? С Хелоу Кити?

- Идиот! – казах през смях – Това не е Хелоу Кити, но за твоя информация наистина имам гащи с него.

- Тръпна в очакване да ги видя – каза с най-сериозния тон, с който можеше, имайки се предвид, че едва удържаше смеха си.

- Само в мечтите ти!

- Обикновено в мечтите ми си с черно бельо или червено, дори розово, но предполагам и с Хелоу Кити става.

Продължихме да се смеем тихо, за да не ни изпъдят от болницата. 

- Искаш ли да ти донеса нещо за ядене? – предложи той – Дюнерите на Свободния са денонощни.

Погледнах часовника си, минаваше полунощ, не знаех колко часа сме прекарали заедно, не можех да си спомня кога е дошъл, но ми се струваха като 30 минути.

- Още не съм гладна – казах - но ако ти си - иди.

- Още не.

- И кога за първи път забеляза съблазнителното ми розово яке – попитах с известна доза напрежение.

- Някъде около преди два месеца – каза той – тръгваше си от училище, погледна само за секунда в моята посока и отвърна погнусена лице, сигурно не си ме забелязала. 

Той грешеше, бях го забелязала, исках да го гледам, но ме беше страх, не може току-така да зяпаш момчетата. Още повече такива момчета.

- Не бях погнусена – отвърнах засрамено.

- Няма проблеми – каза вяло той – не очаквам добро момиче като теб да забелязва отрепки като нас.

- Ти не си отрепка – бързо отговорих, но и двамата знаехме, че до преди няколко часа точно това си мислех.

- Какво знаеш ти за мен – усмихна се тъжно той.

- Че си добър човек... и останалото се надявам да ми помогнеш да разбера. – той ми направи знак с ръка "давай" и аз попитах – Завършил ли си? – погледна ме огорчено и разбрах, че не съм се изразила правилно – Искам да кажа дали си завършил или още учиш?

- Преди две години. Всичките 12 класа, неуверително но без повтаряне – каза саркастично той, а после допълни – Автото. Ти кога завършваш?

- Тази година ми е последна. 

- А после?

- После ще запиша нещо в местния университет, не искам да уча или живея в друг град. А ти, с какво се занимаваш сега? Работиш в автосервиз?

- Да, в този на чичо ми. 

- С вашите ли живееш?

- Не, те са в чужбина, последно ги видях на завършването ми. Живеех с баба ми, миналата година умря и чичо ми продаде апартамента. Сега живея в задната стая на ателието на Антон, за щастие има прилична баня и тоалетна, понякога оставам да спя в сервиза или при момчетата – стана ми тъжно и той побърза да добави – Недей да ме съжаляваш!

- Няма – обещах аз и се усмихнах – Дали да не отидем за дюнер – смених темата.

- Не е нужно да се разкарваш, ще отида сам, навън сигурно е кучи студ. 

- Искам да се раздвижа, а и може да не вярваш, но розовото ми яке е супер топло.

Малко по-късно вече бяхме наобратно към болницата, въоръжени с горещи дюнери.

- Не ми е удобно, че плати ти – казах аз, а той се усмихна и отвърна:

- Не мога да позволя, когато съм на среща с момиче да плати тя.

- Не знаех, че това е среща - засмях се.

- Е, малко е нетрадиционна, но затова пък ще е запомняща се.

Изядохме дюнерите в празната кафетерия на болницата и се върнахме пред стаята на Милена. Аз се прозях и протегнах, а красивият ми Мрачен принц каза:

- Чувствай се свободна да ме ползваш за възглавница. 

Не чаках втора покана, сгуших се в рамото му, той ме прегърна през кръста и положи главата си на моята. Ануракът му миришеше на омекотител, сигурно переше дрехите си у приятелите си или на обществена пералня. Стана ми мъчно. Сънят скоро ме застигна.

Събудих се от тропването на врата, през прозореца нахлуваше утринната светлина. Стреснах се още повече когато осъзнах върху кого съм спала. Започнах да търкам плата на рамото му.

- Не търкаш на правилното място – каза прозявайки се, после се протегна и ме попита – Какво правиш?

- Проверявам дали случайно не са ми потекли лиги върху теб докато спя – отговорих сериозно, а той избухна в смях.

- Казвали са ми че съм неустоим, но чак пък да ти текат лигите по мен.

- И кой ти го е казвал, тази дето те е търкала на правилното място?

- Мхм – отвърна лениво с полузатворени очи – също така ме и лигавеше на правилното място.

- Не, сериозно, толкова рано сутринта? Ти си отвратителен!

- Е, радвам се, че е само рано сутрин, а не през целия ден.

Беше пощаден от отговора ми, защото се появи една сестра и ми позволи да вляза при Милена. Каза, че показателите ѝ са добри, предстоят и визитация и още изследвания и нямало смисъл да седим тук. Можело сме да се приберем и да дойдем пак следобед. Когато излязох от стаята, казах същото и на Мрачния принц. 

- Добре, ако искаш да се прибереш, ще те откарам у вас.

Аз се съгласих. Заслизахме по стълбите и на таблото до рецепцията се заковах на място. Дръпнах го за ръкава.

- Какво има? – но аз само му посочих таблото, на което бяха снимки на новородени бебета, на първата им среща с майката или бащата, на изписването, на хора които спят превити над болничното легло на близките си. Даже на мъж коленичил пред жена. И там измежду всички снимки се мъдреше и такава, на която спим прегърнати на пейката в коридора. Той се поколеба – Искаш ли да я махна?

- Не - поклатих глава аз, записвайки си мислено, че трябва да я снимам в телефона си, когато не съм с него. – Да вървим.

Когато спряхме пред нас, той веднага изскочи от колата. Последвах го навън.

- Дай ми телефона си – каза просто той.

Аз му го подадох, той записа нещо и ми го върна. Беше номерът му. Марио. Значи така се казваше. През цялото време не се бях сетила да го питам за името му.

- Обади ми се, когато решиш да се връщаш в болницата, ще те закарам.

- Не е необходимо – казах аз – мога да отида пеша, или с автобуса или с такси...

- Просто искам да бъда с теб, Ели. – той се приближи до мен, хвана ме за горната част на ръцете ми и допря челото си в моето - Обади ми се или ми пиши. Става ли?

Аз кимнах в съгласие, неспособна да отговоря. Сърцето ми отново се беше разблъскало, коремът ми се преобръщаше, а на лицето ми беше цъфнала най-идиотската усмивка с която разполагах. Махнах му за довиждане и се скрих във входа.

Когато се прибрах, нашите ги нямаше. Изкъпах се, написах на съучениците ми, че Милена е добре и могат да ѝ отидат на свиждане и не отговорих на тези, които питаха дали сме живи след като сме се качили в колата на „наркоманите". След това заспах, мислейки си за Мрачния принц. Не. За Марио.

към Глава 3