В мрежата

 5

Една седмица по-късно се прибрах радостна в нас. Току-що ме бяха наели в Ню Йоркър, след пробната ми смяна. Майка ми беше почнала в бирарията до нас и всичко щеше да е наред. Преоблякох се с домашни дрехи и си претоплих сегедински гулаш (б.а. варено месо с кисело зеле и сметана). Пуснах си фейсбук докато ям, но замръзнах с лъжица на сред пътя към устата ми - имах над 50 нотификации. Вероятно бъг, помислих си преди да щракна. Но не беше. Анна беше реагирала със смеещата се емотикона на всяка моя снимка и по-скорошните ми публикации. Навсякъде беше оставила подигравателни коментари, но преди да ги прочета, започнаха да валят нови известия. Беше ми пратила покана за училищната фб група и сега ме беше тагнала на някакви зле направени колажи с моята глава. Какво, за бога, беше това??? Кому е нужно да си губи времето и да прави такива гнусотии, и да се подиграва на чужд гръб. Но Анна не беше единствената зла. Останалите може и да не са участвали в това, но щом се смееха на публикациите ѝ, ги правеше съучастници на деянието ѝ.
Обърнах телефона с екрана надолу, хвърлих лъжицата в чинията и капки манджа опръскаха масата и лицето ми. Идеше ми да разбия телефона, да обърна чинията, да блъскам, да чупя. Но като си беден, не можеш да си позволиш и да дадеш воля на яростта си. Трепереща станах, отсервирах чинията си на кухненския плот, взех си телефона и се затътрих към стаята си. Добре, че майка ми я нямаше, за да не ми се налага да обяснявам рязката промяна в настроението ми. Цялата горях и ми беше студено едновременно, корема ми се сви, главата ми се въртеше и чувах бучене в ушите си. Имах чувството, че гравитацията ме смазва. Имах чувството, че току-що съм слязла от скоростно влакче. Сложих ръка на дръжката на вратата към стаята ми, но вместо да вляза вътре, се втурнах към тоалетната да повърна. За щастие успях да стигна на време и не изцапах пода. Малкото, което бях яла на закуска излезе и после ме почнаха напразни напъни. Почувствах болка под ребрата и стомашна киселина в устата си. Главата ми пулсираше и щеше да се пръсне. След като няколко минути успях да задържа без позиви, станах, подпирайки се на стената и отидох в банята, да се измия. Наплисках лицето си, изплакнах устата си и се шмугнах под юргана. Завих се през глава и най-напред блокирах Анна. После напуснах групата като преди това премахнах тагванетата ми - там нямаше какво повече да направя, но на личната си страница започнах да трия всичките ѝ коментари. Мисли, болка, вина и себеомраза се блъскаха в главата ми. Продължавах да се чувствам така сякаш имах треска. Станах и залитайки стигнах до кухнята. Прерових аптечката и открих останал ксанакс, майка ми понякога взимаше. За съжаление имаше само 3 хапчета - взех две, а третото скрих в стаята си за сутринта. Пъхнах се отново в леглото, опитах се да се фокусирам върху хапането на устните си и да не мисля. Имах опит в изключването на съзнанието си. Неусетно заспах и благодарение на хапчетата бях лишена от сънища и се събудих чак, когато алармата ми се включи. Случилото се ме заля веднага.

 Изпитвах разяждащ страх, но проверих фейсбук - нямах нови известия. Нямах сили да стана от леглото, особено, за да отида на училище. Но все някога трябваше да се изправя пред ада, който ме очакваше там и колкото по-скоро, толкова по-бързо щеше да премине. Изправих се с нежелание и облякох вчерашните си дрехи - какво значение имаше. Чувствата започваха да пропукват защитната стена на успокоителното и да се прокрадват в мен, затова изпих и последния ксанакс. Не можех да се справя с чувствата и мислите си. Исках хладното спокойствие и безразличие, което ме обземаше с помощта на хапчетата.

 Майка ми днес имаше почивен ден и за щастие още спеше. Взех си нещата и излязох без да ям. Вън духаше силен насрещен вятър и ме удряше по лицето, сякаш и той ме мразеше. Но благодарение на него, нямаше никой пред входа на училището, може би все пак не беше против мен. Бях си преценила скоростта на ходене, че да пристигна 1-2 минути преди да бие звънеца и коридорите бяха почти празни. Стараех се да гледам ниско, само пред себе си, но забелязах разлепени мои снимки с гнусни надписи и разпечатаните ми стихове, които бях публикувала във фейсбук, с придружаващи ги подигравателни коментари. Благодарение на ксанакса успях да не изпадна в паник атака. Скъсах тези, покрай които минах и ги хвърлих в кошчето. Влязох в стаята точно преди учителката и си спестих коментарите на висок глас. Седнах, изкарах си нещата, не си свалих слушалките, а продължих да слушам музика. Отворих тетрадката и развих леко кранчето на болката.

Всеки съди без да знае
Всеки правосъдие раздава
Всеки за всичко ти се подиграва
Каквото и да направиш угода няма
Сипват в тебе злост като в помийна яма

Едва дописах, когато хартия смачкана на топче падна пред мен. Взех го и го сложих под чина. Нямах намерение да чета, след часа щях да го изхвърля. Няколко минути по-късно през високоговорителя се разнесе глас, подканващ ме да се явя при директора. Събрах си нещата и излязох от стаята, изпратена от шушукане. Коремът ми се сви отново, не бях направила нищо, защо ли ме викаха? По пътя забелязах хората от поддръжката и хигиенистките да отлепят разни неща от стените и вратите на шкафчетата. Без съмнение същите гнусотии, които и аз отлепих по-рано.

Директорът ме прие веднага и ме накара да седна на стола пред бюрото му.

- Тино - започна той и аз се намръщих на съкращението на името ми, - предполагам си видяла разлепените неща по коридорите? - Аз само свих рамене. - Имаш ли представа кой  стои зад това?

- Не.

- А някой от съучениците ти да се е държал зле с теб?

- Не - отговорих отново, а директора ме погледна напрегнато и хич не ми повярва.

- Добре - предаде се накрая, - ако решиш, че искаш да ми кажеш нещо, вратата ми е винаги отворена за теб. - И след като нямаше реакция от моя страна, той продължи - Добре ли върви приспособяването, намери ли си приятели?

- Да - отново излъгах.

- Чудесно - той се навдигна от стола си, за щастие срещата беше кратка, но преди да напусна кабинета му, каза - Мини през психоложката, да ти изготви график за посещения.

Аз, естествено, не го направих и вместо това се затворих в една от тоалетните кабинки и зачаках часът да свърши. В междучасието дочух гласовете на разни момичета.

- Оф, жалко, махнали са ги всичките, сутринта закъснявах и нямах време да ги разгледам.

- Аз ги снимах - хвали се другата, - а и Анна ги е качила в групата. - "Супер" мисля си. - По- ми е интересно за какво я извика директора.

- Че за какво може да е, сигурно да я пита дали знае нещо по въпроса. Интересното е дали е казала - те излязоха и гласовете им се стопиха, а горещи сълзи опариха лицето ми.

Първият звънец за влизане в час би и аз се отправих към стаята. Голямото междучасие прекарах отново в тоалетната, опитвайки се да не слушам клюкарстването по мой адрес. И като изключим съпровождащото ме щушукане, никой не осъществи контакт с мен. След училище забързах към магазина. А след работа - към нас, защото бях зверски гладна и започвах цялата да треперя и да се обливам в студена пот. Веднага щом се събух, отворих шкафа и едва не заплаках от щастие, че имаше половин шоколад. Натъпках го на три хапки в устата си и чак след това си свалих чантата и якето. После се наядох със супа и много хляб. Когато се почувствах по-добре се изкъпах. Намерих майка си заспала на леглото си пред телевизора. Спрях го и я завих, след което и аз си легнах, въпреки че още нямаше 8.

Следващите няколко дни бях все едно невидима в училище, но нямах нищо против. След часовете ходех на работа в магазина и след това в нас. Някои дни дори не се засичахме с майка ми, която през деня чистеше офиси, а вечер разнасяше бира.

Към глава 6