В мрежата

 6

Седях си на чина в скучния час по биология и наблюдавах момчето по диагонал пред мен, как отмяташе кафявата си коса, която постоянно падаше в очите му. Давид. Братът близнак на Анна. Понякога ме поглеждаше и в погледа му нямаше присмех като на останалите. Гласът му беше бавен и спокоен, говореше малко. Наблюдавайки го и фантазирайки си как ме заговаря, часовете минаваха по бързо. 

След последния час, бързах към шкафчето си, за да си взема якето и да отивам на работа, когато някой ме бутна по гърба, но успях да запазя равновесие.

- Ей, Крисо! - Каза на висок глас Анна и всички, които я чуха се засмяха, не че обръщението, което използва беше оригинално. (б.а. от чешки krysa - плъх, kryso - вокатив, звателен падеж, използва се обидно към тези, които се казват Кристина) 

- Чух, че си почнала работа в Ню Йоркър. Родителите ти толкова ли са нескопосани, че се налага и ти да работиш? Явно много са си занижили критериите щом са те наели, направо не мога да повярвам, трябва да мина през магазина и да се уверя.

Не ѝ обърнах внимание, взех си нещата и се отправих към изхода, но до мен достигна смях, явно продължаваше да сипе гениалности.

Следващият ден премина с неприятни подвиквания, включващи обръщението "крисо". Имах почивен ден и бавно се прибирах към вкъщи. Минах покрай витрината с роклята - още беше там и се поспрях да я погледам.

- Здравей, злато, защо не влезеш и не я пробваш?

Бях се захласнала толкова, че не чух как вратата на магазина се е отворила и до мен е застанала продавачката.

- А не, не - заекнах аз притеснено. - Само гледам. Не мога да си позволя такива красоти - "а и къде ли ще я носиш" услужливо отново напомни вътрешният ми глас.

- Не е нужно да я купуваш - каза мило жената, с разбиращо изражение. - Само ще я пробваш и ще ми направиш услуга. Искам да я снимам за страницата на магазина ми, а на манекена не седи достатъчно красиво. И сигурна съм - посочи към мен - е точно твоя номер, рядко се срещат вече толкова нежни момичета, така че ще ми е много трудно да си намеря друг модел.

Аз я гледах със зяпнала уста, невярващо. Страшно много исках да се видя с тази рокля, дори и за няколко секунди.

- Добре - отрони се от устата ми.

Жената се зарадва и ме подкани да вляза вътре. Влязах в широката пробна и бързо се преоблякох. Роклята беше направена за мен. Добре де, за тяло като моето. Погалих плата с ръце, материята беше толкова мека.

- Готова ли си, злато? Излез, не се срамувай!

Аз си поех въздух и отметнах завесата. Очите на собственичката засияха.

- Каква красота. Сигурна бях, че ще ти заспи. Ела да оправя косата ти.

Взе някаква шнола и я прибра на тила ми, като остави само два кичура да висят около лицето ми.

- Ето така, а сега да те снимаме.

- Не - казах притеснено аз. - Не искам лицето ми да се вижда.

- Но защо, мила, толкова е красиво.

- Моля ви. Ако държите да ме снимате - добре, но без лицето.

- Е, добре - съгласи се жената с въздишка. - Застани тук.

Накара ме да се обърна с гръб и да хвана косата си, после в анфас и да сложа ръце под брадичката си, без да закривам роклята. Направи още няколко снимки и ми благодари.

- Аз Ви благодаря. Едва ли някога бих имала друг случай да облека нещо толкова красиво.

- О, ще имаш, и то много. Не се и съмнявам. Съжалявам само, че отказа да снимам и лицето ти, но ти си знаеш.

Преоблякох се със своите дрехи, благодарих отново и се отправих към нас.

Събота изкарах цяла смяна, а в неделя след работа обикалях по улиците. Все още не беше застудяло и исках да разгледам целия град преди да е дошла зимата. Имах си навик да търся места подходящи за край на живота.

В понеделник влязох в класната стая, със свито сърце, незнаейки какво ме очаква днес. Момичетата се бяха скупчили около Шарка на първия чин и въздишаха по нещо. Тръпка на страх премина през мен, дали отново не ми се подиграват. Минавайки покрай тях се опитах да надзърна, без да ме забележат, но Анна ме видя и грабна телефона от приятелката си, която тъкмо въздишаше, че иска да е толкова слаба, колкото модела.

- Гледай - тикна тя екрана пред лицето ми и очите ми се уголемиха - познала ме е! Беше страницата на бутика и моите снимки. - Такива рокли можеш само да гледаш, никой няма да ти позволи да ги пробваш, камо ли купиш! Не че имаш с какво.

За малко не се изсмях, но успях да се въздържа. Не ѝ отговорих нищо и седнах на мястото си. За щастие беше прекалено заета, да изнудва техните по телефона, да ѝ отблокират картата, за да може да си купи роклята. Усмихнах се, криейки се зад косата си. Чакаше я неприятна изненада. Роклята беше единствена бройка и определено нямаше да ѝ стане.

По-късно, на работа, мен ме чакаше неприятна изненада. Докато бях наведена измежду стоянките със закачалки, препълнени с дрехи, да вдигна тези паднали на пода, чух познати гласове.

- Вашите ще те убият, за дето похарчи толкова пари, за рокля, която ти е малка.

- Лелчето ме издразни, че не искаше да ми я даде да я пробвам, защото била сигурна, че няма да ми стане. А и щом аз не мога да я нося, никой друг няма да я има. Затова сега търси някой евтин боклук, който да може да мине за цената на роклята.

- Трудно.

В този момент Силвие разгърна закачалките пред мен и ме видя.

- Анно! - Провикна се тя. - Ела да видиш какво намерих тук.

- Я гледай ти - Анна на секундата изникна до приятелката си. - Бях забравила, че работиш тук. Сисо, трябва да кажем на мениджъра да сложи отрова против плъхове, виж колко големи са станали - двете избухнаха в смях, а аз побързах да се отдалеча в другия край на магазина.

Обличах един от манекените, когато те отново се приближиха към мен. Направих се, че не ги виждам, но Анна бутна манекена с все сила към огледалото пред него и то се пръсна на парчета, а манекена май също не оцеля.

- Какво, за бога, става тук! - Супервайзорката долетя веднага, както и колежките ми.

- Не съм виновна аз! -Опитах се да обясня, но Анна ме прекъсна.

- Напротив, тъкмо я молихме да ни помогне, а тя ни отряза, че си имала по важна работа, нали Сис? - Обърна се към приятелката си за потвърждение и тя кимна с глава. - Когато учтиво ѝ напомнихме, какви са ѝ задълженията, тя откачи и бутна манекена. Трябва по-добре да подбирате персонала си!

- И да им правите психо тестове - додаде Силвие.

- Не е вярно. Тя го бутна - и посочих към Анна. - Може да проверите на камерите!

Очите на Анна се разшириха от страх и осъзнаване, че не се е сетила, че има камери в магазина. Виждах как мозъка ѝ се мъчи да измисли нещо. Но не ѝ се наложи...

- Колко удобно - каза супервайзорката - тук е сляпа зона.

Раменете ми увиснаха и видях как Анна скръства ръце със самодоволна физиономия преди да сведа поглед към захабените си маратонки. Аз и моят късмет... Никой нямаше да ми повярва. Защо винаги на мен се случваха гадости?

- Надявам се, че няма да задържите толкова некадърен и неучтив служител - каза Анна.

- В никакъв случай.

Вдигнах ядосано глава, но какво можех да кажа. Видях как Анна и Силвие си тръгват, смеещи се и изпращащи ми въздушни целувки.

- Махай се по най-бързия начин. И не си мисли, че ще получиш заплата. По-скоро може да се наложи да плащаш щети!

Тя се отдръпна ядосана и колегите я последваха, някои от тях ме гледаха съчувствено, други бяха с ледени физиономии. 

Събрах си нещата и унило поех към дома. Сълзи горяха лицето ми в хладната вечер и зацапваха очилата ми. Едва ли щяха да ме карат да плащам щети, магазинът беше застрахован, но сигурно нямаше да видя и крона от заплатата си. Почти месец работа на вятъра. Прибрах се в нас и разказах на майка ми какво се е случило, пропуснах да кажа, че не само познавах двете гъски, ами и бяхме в един клас. Тя ме прегърна и каза да не се притеснявам. Унесла съм се в прегръдката ѝ и се събудих след полунощ. Измъкнах се внимателно, оправих юргана ѝ и си отидох в моята стая. Взех тефтера си и записах това, което беше вътре в мен, макар и не в рима.

Неправда
Горчилка
Лъжа
Истината казва този, с по-красиви дрехи
На бедният никой не вярва
Не може той да е добър, щом модата не следва
Щом не е богат, значи и лишен е от морал

Към глава 7