Грешките на младостта

-8-

 И така, повече не чух за Марио. Той си изтри профила, а аз се опитах да продължа напред. Отначало не излизах от стаята си, не исках да се храня, почти постоянно плачех. Майка ми не каза нищо, когато се върнах. Виждах, че и е тъжно за мен, но и знаех, че вътрешно се радва, че сме се разделили. Милена и Калоян ми помогнаха да премина през това. Не свалих пръстена, първоначално надявайки се и дори вярвайки, че той ще се върне, а после – за да ми напомня каква доверчива глупачка съм била.

Последната година опитах с Калоян, той ме харесваше и аз си помислих, че може би нещата ще се получат, но не бях готова за нова връзка. Бях решила да се махна от града, след 3 години още всичко болезнено ми напомняше за Марио. Записах магистратура в столицата, започнах работа като постепенно се издигнах до младши редактор. Имах само краткотрайни връзки, понякога дори и само за една нощ. И така докато новосъздадено издателство в родния ми град не ми предложи работа като редактор, с много добри условия. Исках и не исках да се връщам там, но накрая се ядосах на себе си, че отказвам само заради някакъв призрак от миналото и приех работата. 

Там бях от няколко седмици и не можах да се стърпя да не отида до стария сервиз. Вече го нямаше, бяха съборили постройката и на нейно място се издигаше красива кооперация. 

Продължих навика си да се затрупвам с работа, за да не мисля за нищо. Беше смешно след толкова години, но още си припомнях миговете прекарани заедно и бъдещето, което рисувахме за нас. Докато един ден мигачите на колата ми не отказаха и трябваше да я заведа на сервиз. Погледнах в интернет и из между многото фирми една привлече вниманието ми – „Ели 95". Копирах адреса и го потърсих в търсачката, имаше добри отзиви. Можеше ли да е той?

На следващия ден се спретнах – грим, рокля, високи обувки, навита коса. Кой можеше да оспорва дали това не е ежедневното ми облекло? Паркирах колата пред сервиза, поех си дълбоко въздух, пригладих роклята и излязох от автомобила. Наоколо се шляеха момчета, които изглеждаше, че работят тук, но под колата пред мен се протегна една ръка опипваща земята за необходимия и инструмент. Беше в татуировки, които щях да помня цял живот.

- Здравейте! – започнах аз, стараейки се да прикрия трепета в гласа си. - Дали ще имате време да погледнете колата ми? Мигачите отказаха.

- Насам, аз ще ви помогна – викна едно от момчетата, но преди да се доближи, беше отпратено от мъжа, който вече беше излязъл изпод автомобила.

- Остави, аз ще се оправя с госпожицата – каза той и аз замрях. – Или може би госпожа? – погледна към пръстите на ръцете ми, където седеше само неговият пръстен. Аз ги скрих зад гърба си.

- Госпожица, но това едва ли е от значение. Ще имате ли време да погледнете колата ми?

- Разбира се, за теб винаги.

Извих иронично вежда и попитах, продължавайки да се правя, че не се познаваме, въпреки, че и на двама ни ни беше ясно, че много добре знам кой е.

- Кога ще бъде готова?

- Може би да ми оставиш телефон и ще се свържа с теб, за да ти кажа. 

- Ще се върна след два дни – вирнах нос, и си тръгнах. 

След два дни разбираше той беше там и ме чакаше. 

- Колко ви дължа? – попитах направо.

- Стига, Ели, нищо не ми дължиш, но много бих се радвал ако излезеш с мен.

След като се беше обърнал към мен с име, не можех да продължавам да се преструвам.

- Боя се, че това е невъзможно, за това просто ми кажи колко и да не си губим времето – казах остро аз.

- Казах ти – нищо.

- Хубаво – качих се в колата и я запалих.

- Виждаш ли се с някого? – надвеси се на прозореца.

- Не е твоя работа – отговорих му високомерно и потеглих.

След няколко дни се въртях на стола си, на работното място, като единият ми крак беше преметнат през страничната облегалка. По бюрото ми бяха разпилени листи, а в скута си имах няколко от тях, както и цветни маркери, които бяха нашарили ръцете ми.

- Значи онзи ден се беше наконтила заради мене? – прозвуча плътен и секси глас над мен. Аз се стреснах и за малко не се прекатурих от стола.

- Не ставай смешен. Просто после имах среща. 

- И добре ли мина?

- Кое? – попитах като пълна тъпачка.

- Срещата?

- Превъзходно! – той се усмихна скептично. – Какво правиш тук?

- Дойдох да те видя. Това е третото издателство, в което те търся – каза той.

- Нещо за колата ли?

- Не – погледна ме с дълбоките си черни очи. Колкото и да беше невероятно, през годините беше станал още по красив. А аз все още бях под неговата магия. – Дойдох да видя теб.

- Е видя ме, ако нямаш книга за издаване можеш да си вървиш!

Той повдигна вежда и се подпря на бюрото ми надвесвайки се над мен.

- А ако имам?

- Тогава имаш 30 дневен срок да ми я донесеш, но предупреждавам те – не публикуваме наръчници за поправката на автомобили или как да разбием сърцето на някое момиче. Така, че най-добре просто не ме занимавай и ме остави да си върша работата!

Той тръгна да си върви, но се сети нещо и се обърна пак.

- Кажи ми, защо носиш този пръстен? Мислех, че отдавна си го изхвърлила.

- За да ми напомня всеки ден какъв идиот си – отвърнах троснато и забих поглед в разпилените в скута ми листи, въпреки, че не можех да прочета и думичка.

Той си тръгна без да каже нищо повече. Докато след една седмица не заварих на бюрото си плик адресиран до мен и вътре малка тетрадка с рози на корицата.

Към глава 9