Грешките на младостта

 -3-

Събудих се към 4 следобед. Хапнах на бързо и се облякох. Нашите още ги нямаше. След това извадих телефона си, поех си дълбоко въздух, написах "Ще ме закараш ли?" и натиснах "Изпрати". Тъкмо се ядосвах, че не написах от кого е съобщението, когато получих отговор – "Ще съм пред вас след 10 мин".

Когато излязох навън, той вече беше долу.

- Здравей – казах аз – успя ли да поспиш?

- Не, имах работа в сервиза, а и ми е достатъчен съня в болницата. Отдавна не бях спал така хубаво. Може би е заради това, че ме олигави. 

Цапнах го леко по рамото.

- Тогава ти предлагам още един такъв хубав сън тази вечер.

- Пак ли ще спиш там? – попита ме той.

- Не е задължително, но отдавна не бях имала такава удобна възглавница – казах, докато съсредоточено си чоплех кожичките около ноктите. С периферното си зрение видях, че той се усмихва.

- Знаеш ли, не е хубаво това, което ще кажа, но се радвам, че стана така. – погледна ме и побърза да добави – Защото се запознахме.

- За това и аз се радвам. 

- Имаш ли си приятел? – попита тихо той.

- Не. А ти?

- От както те видях имам очи само за теб, Ели – аз му се усмихнах и се обърнах към прозореца. 

В страничното огледало се отразяваше задната седалка. Колата беше малка, той изпълваше цялото пространство отпред, раменете ни се докосваха, стъклата бяха запотени от топлият въздух, който издишвахме. Главата ми отново се замая от близостта ми с него и след малко изстрелях един от моите така типични за мен необмислени въпроси. 

- Правил ли си секс в кола? – той видимо стъписан отговори положително, след което ми върна въпроса, а аз поклатих отрицателно глава.

- Защо питаш?

- Не знам, интересно ми е как става, колата е толкова малка, а ти си толкова висок...

- Може би някой път ще ти покажа – смигна ми той, а аз се изчервих още повече.

Когато стигнахме до етажа на който беше Милена, се чуха тихи гласове. Надникнах зад ъгъла – там бяха някои от съучениците ни. 

- Искаш ли да си тръгна и да се върна по-късно – попита ме Марио.

- Не е необходимо, ако не ти пречи – той поклати глава и аз го хванах за ръка, повличайки го след мен. 

Когато ни забелязаха, всички притихнаха. Напред излезе едно от най-непоносимите момичета – Ралица, и попита:

- Какво става тук? Да не би да сте заедно? Видяхме сладката ви снимчица на таблото.

- Е, и? Той ни помогна, докара ни и остана през нощта, за разлика от всички вас. – децата започнаха да мънкат оправдания.

Стисках ръката му толкова силно, сигурно го болеше, но не се дръпна. Какво изобщо правеше тази крава тук, не бяхме приятелки, не и пукаше за Милена, беше дошла само заради клюките и да е както винаги в центъра на вниманието. За щастие се появи сестрата и разпъди всички да си ходят. Аз си отдъхнах и изтласках мисълта, че до утре щеше да е раздрънкала пред цялото училище врели-некипели. Сестрата излезе от стаята и ми позволи да видя Милена, беше се събудила по-рано този след обед. 

- Хей, как се чувстваш като звездата, за която ще се говори следващите няколко седмици в училище?

- Зле – отговори ми тя, но не успяваше да скрие усмивката си – за малко не се пребих, а когато се събуждам научавам, че съм изтървала новината на годината и на никой не му пука за подробности как е минало шиенето на главата ми, а всички ме питат за теб и Мрачния принц. Какво съм изтървала???

- Първо, не са те шили, а те лепиха, и второ – през цялото време беше в безсъзнание.

- Няма значение – прекъсна ме тя – това освен теб и докторите никой не го знае. Бях си измислила такава покъртителна история, само че никой не го интересува. Всички говорят, че свитата на мрака ни е докарала тук и за някаква снимка на която си със самия принц на Мрака.

- Ох – подбелих очи – предложиха да ни докарат тук, знаеш колко са бавни линейките, после той остана за през нощта и сме заспали един до друг, а някоя от сестрите е решила, че е вдъхновяващо и е направила снимка, това е.

- Леле, по-романтико-убийствено не можа да го разкажеш... Но пък возили сме се в тяхната кола и сме още цели и живи.

- Стига глупости, само изглеждат заплашително, но в интерес на истината започвам да си променям мнението. Ако не ми вярваш, той е тук отвън, мога да го извикам и да се увериш сама.

- Какво още чакаш, представи ме на своя принц. Требва ли и теб вече да наричам принцеса? – закачи ме тя.

- Не! Никого не наричай така. Казва се Марио.

Поканих го в стаята, той не беше много сигурен, но се съгласи. Сестрата ни разреши да пренощуваме на малкото диванче вътре, стига да не натоварваме Милена. Бяхме пуснали телевизора на Фокс, където даваха стари епизоди на Как се запознах с майка ви. Милена реагира спокойно на запознанството, вероятно поради факта, че все още беше под наркоза. За щастие не се изцепи някоя глупост. Диванът беше по-скоро фотьойл за човек и половина, затова бяхме плътно прилепени един към друг, но аз нямах нищо против. Той беше опънал дългите си крака на табуретка, а моите бяха свити под мен. Гледахме и се смеехме на сериала. Не след дълго Милена заспа и аз също започнах да се прозявам. Той се протегна и обгърна с ръка раменете ми.

- Спомням си, че каза, че съм много удобна възглавница.

- Така е – засмях се.

Обърнах се към него и започнах да се намествам, когато той каза:

- Ако смяташ пак да ме лигавиш...

- Знам, знам, да е на правилното място – довърших вместо него.

- Е, исках да кажа да си подложиш кърпичка, но твоето предположение ми харесва повече.

Аз го плеснах леко и положих глава върху дланта си, която отпочиваше на гърдите му. Събудих се няколко часа по-късно, беше тъмно, но стаята се озаряваше от меката синя светлина, която идваше от телефона на Милена.

- Не спиш ли? – попитах я.

- Не – каза тя – Ела да видиш това.

Надигнах се внимавайки да не събудя Марио. На екрана беше нашата снимка, разбира се качена от Ралица и споделена и коментирана толкова много пъти, колкото нямах общо на всичките си снимки и постове. Най-отдолу седеше коментар от Милена – „Моите спасители, толкова са сладки – може само да им завиждате".

- Благодаря ти – прегърнах я аз.

- Да ти кажа, ако не ви бях видяла сега със собствените си очи, нямаше да повярвам. Жалко, че не мога да ставам, за да ви снимам и аз.

- Мисля, че една снимка ни е достатъчна – прошепнах мрачно. 

- Не се безпокой и това ще им омръзне. Но я ми кажи, наистина ли се натискахте по коридорите на болницата докато аз бера душа?

- Глупости! – отвърнах възмутено – и това ли е написала онази гъска?

- Ти си гъска! – засмя се Милена – аз си рискувах живота, за да ви събера, а вие даже не сте се и целували.

- Май опиатите ти идват в повече. За какво събиране ми говориш като до преди вчера дори и не го поглеждах.

- Е, съдбата си знае работата, вероятно заради това съм паднала, за да го погледнеш. Ако се вземете, това ще историята, която ще разказвам, че аз съм феята-кръстница и само да си посмяла да отречеш – и размаха пръст пред лицето ми. – А не искаш ли да го целунеш? – цялата се изчервих и на нея не и беше необходим друг отговор.

- Стига, ние сме толкова различни, едва ли обръща внимание на момичета като мене.

- Ами те и магнитите са различни ама не могат един без друг – изтъкна най-изтъркания довод. – А и ако не те харесваше, какво прави тук? – имаше право и все пак бях несигурна, не вярвах да има сериозен интерес, не знаех дали не ме привлича само защото е типът лошо момче, по който обикновено не си падах. Какво клише задръстената добра ученичка и татуираният, мрачно гледащ дилър.

- Може би няма нищо по-интересно за правене – и сама не си вярвах – както и да е, не мога аз да направя първата крачка.

- Ели, първата крачка той вече я е направил, като е останал тук – отново имаше право. – И сега чака реакция от тебе.

- Не мога да го целуна първа, стъписвам се дори като си помисля, ами ако направя нещо не както трябва.

- Е, поне по удобен ли е от Ивайло? – попита Милена.

- Определено – засмях се.

- Прекалено много му мислиш - въздъхна тя - и да не се получи от първият път, после ще е добре.

Бях на 18 и още не бях целувала момче, да не говорим за нещо повече. Момчетата се държаха добре с мен, но не приказваха повече от необходимото, не ме занимаваха като другите момичета, не ме канеха на срещи. Понякога седях пред огледалото и се чудех какво не ми е наред. Докато отново размишлявах над това, Милена беше заспала. Издърпах телефона от ръцете ѝ и го оставих на нощното шкафче. Внимателно се настаних отново до Марио. Той ме придърпа към себе си.

- Хей – промълви без да си отваря очите

- Не спиш ли? – попитах ужасено, дали беше чул разговора ни?

Той отвори на половина очи и ме погали по бузата. Цялата настръхнах.

- Да чакам ли да направиш първата крачка? - попита тихо и аз се отдръпнах стреснато назад. Сърцето ми препускаше. Какво трябваше да отговоря? Какво се очакваше да направя?

За щастие телефонът в джоба му завибрира, притиснат до бедрото ми. Той ме отмести внимателно и излезе да говори навън. Когато се върна беше напълно пробуден, а аз още седях пребледняла на креслото. 

- Искаш ли да си вземем кафе и да се поразходим малко, целият съм схванат.

- Добре – съгласих се и станах.

Той ми задържа вратата, да мина и тихо я затвори зад мен. 

- А сега накъде – попитах го след като взехме кафетата си от автомата. Той не отговори, а само посочи изцяло прозрачния коридор на 5-ия етаж, свързващ двете сгради на болницата.

Когато стигнахме там, аз се подпрях на парапета и се загледах в нощното небе.

- Кой е Ивайло? – попита той, а аз се сепнах.

- Боже, всичко ли чу? – но той само сви рамене и очакваше отговора на въпроса си. – Момче от съседния клас. Бях заспала на рамото му на връщане от една екскурзия. С Милена си бяха разменили местата, за да може тя да седи до тогавашната си единствена и истинска за първи път любов. Но ѝ бяха достатъчни по-малко от 30 минути разговор за да охладнее напълно.

Той се приближи към мен, а аз се направих на силно заинтригувана от звездите на небето.

- Погледни онези звезди там, вижда се съзвездието...

- Защо ми е да гледам звездите на небето, като най-красивата от тях е слязла на земята и е тук до мен – прекъсна ме и изчака да го погледна. 

Очите му бяха толкова черни, че не можеше да се различи зеницата. Толкова дълбоки и привличащи. Взирайки се в тях се чувствах по същия начин когато гледах в морето от края на моста, притегляше ме така силно да скоча и да видя какво е, но знаех, че ще се удавя на мига. 

- Питам те отново, да чакам ли да направиш първата крачка?

Аз си поех дълбоко въздух и пристъпих към него. Той не потрепваше, за това казах:

- Току-що я направих.

Той се усмихна облекчено и се приближи още повече. Прегърна ме през кръста, а с другата си ръка ме погали по бузата. Аз повдигнах лицето си към него. Погали с палец устните ми и те се разтвориха, подканвайки го да продължи. Наведе се към мен и потърка нос в моя, дъховете ни се сляха, ухаеше на кафето, което беше изпил преди малко. Отдръпна палеца си от устните ми и го замени със своите. Докосването беше толкова леко и нежно, че не бях сигурна дали въобще устните ни се допират. Почувствах лек гъдел, чувствах и как се стараеше да диша спокойно, но препускащото му сърце под дланта ми, издаваше, че също е нервен. Сигурно беше целувал десетки момичета. Стиснах плата на тениската му в юмрука си, подканяйки го да продължи. Той прокара език по долната ми устна след, което я гризна леко, аз си поех рязко въздух и той се отдръпна да се вгледа в лицето ми. Поставих ръка на врата му и го привлякох отново към мен, този път аз прокарах език по горната му устна и я засмуках лекичко, усетих как се усмихва. Ръката му се плъзна по надолу към талията ми и ме притисна към него. Коланът му се впиваше в корема ми, но аз можех да мисля само за това как дразнеше моите устни със своите. Отново се отдръпна леко и аз се надигнах на пръсти, за да го достигна. Ръката му се приплъзна на тила ми и сграбчи нежно косата ми. Беше толкова приятно, тръпки пропълзяха по цялото ми тяло. Пръстите ми указаха натиск на врата му, вече изгарях и губех търпение, исках да ме целуне истински, преди нещо или някой да ни е прекъснал. И той го направи. Устните му се притиснаха в моите, бяха едновременно и твърди и меки. За първи път главата ми се изпразни от всякаква мисъл, не ми беше необходимо да знам какво да правя, всичко беше инстинкт и желание. Чувствах само наслада. Ако беше прав, че тревата разкъсва оковите ти и ти носи удоволствие, защо им беше да го правят, целувката вършеше същото и сигурна съм, даже беше 100 пъти по-хубаво. Дори 1000 пъти. Когато езикът му се промуши в устата ми, потрепнах и се напрегнах. Беше странно и ново, но в никакъв случай неприятно. Моят копираше действията му и бяхме в пълен синхрон. Преди да се отдръпне от мен, отново обгърна долната ми устна със своите. Дишах тежко и все още се притисках към гърдите му, докато неговите пръсти си играеха с косата ми.

- Наистина ли не си се целувала до сега? – попита ме той.

- Толкова зле ли беше? – уплаших се.

- Не, изобщо – усмихна се и за да ми докаже, че наистина не е било зле, ме целуна от ново, само че този път по-кратко.

Телефонът ми иззвъня.

- По дяволите – беше майка ми – Трябва да се прибирам. 

Той кимна и каза че ще ме откара. Когато паркирахме пред входа ми, отново ме заля тревогата какво да правя, но той просто се наведе към мен и съвсем естествено ме целуна.

- Обади ми се после, когато решиш да отидеш до болницата – след кратко мълчание добави – или просто така.

Към глава 4