Мина

 4

На другия ден мина да забере Катя на път за училище, за да може да ѝ разкаже всичко. И без това щеше да чуе някакви клюки в училище.

- Майка му, идиот мръсен! Съжалявам, че не бях там - Катя прегърна приятелката си. - Този май наистина има някакво психично разтройство или друса. 

Двете се хванаха за ръце и влязаха в двора на училището. Когато доближиха главния вход, Мина забеляза едрото момче, седящо на стълбите и спря на място.

- Да заобиколим от другия вход - каза тя.

- Късно - отговори приятелката ѝ, виждайки че Радослав идва към тях, - а и няма да му се даваш на това говедо!

На пет крачки от тях, момчето спря.

- Мина. Може ли да поговорим? - попита кротко той.

- Не я доближавай бе, задник! - викна му Катя, но той не ѝ обърна внимание. Продължаваше да се взира настойчиво в Мина.

Тя кимна и се обърна към приятелката си:

- Изчакай ме на входа.

Катя пусна ръката ѝ, мина покрай Радослав, показвайки му среден пръст и се отправи към мястото, на което преди малко седеше той. 

- Какво искаш сега? - попита троснато Мина и обви ръце около тялото си.

- Нищо - той пъхна ръце в джобовете и се загледа в маратонките си. - Вчера прекалих. Избеснях, когато хвърли раницата ми... Но не трябваше да се държа така.

- Ако още веднъж я сложиш на мястото ми - ще я хвърля, само че този път през прозореца! - каза момичето и го блъсна с две ръце по гърдите, след което се затича към приятелката си.

- Кучка! - изкрещя той след нея, а тя размаха среден пръст в отговор, без да се обърне.

Когато след няколко минути, той влезе в стаята, тя вече беше на мястото си. Доближи се и пусна чантата си върху нея.

- Какво правиш, бе?!

- О извинявай, не те видях.

- Предупредих те - едва процеди тя от гняв..

Изправи се, взе раницата му и отвори прозореца. С един скок той се озова до нея и я вдигна във въздуха.

- Хвърлиш ли я, ти ще я последваш!

- Няма да посмееш! - изписка тя.

- Ти само посмей! Хайде, пробвай ме, де!

Тя протегна ръката си с чантата през прозореца и той се прибрижи до него, с нея на ръце.

- Ти полудя ли??! Пусни ме!

- Човек, стига вече, пусни я! - разнесоха се гласове зад тях, но всички бяха замръзнали, от страх да не я хвърли, ако се намесят.

Той я притискаше здраво, нямаше шанс да я изпусне, и през ум не му минаваше да го направи, но не можеше да я остави просто така да му хвърля нещата, все едно е някакво нищожество.

- Край, отивам за класната - викна някой!

- Добре, стига, пусни ме! - Мина продължаваше да вика и да рита въздуха с крака. 

Хвърли раницата му на пода и разпери празните си ръце. Той бавно я пусна. В този момент влезе учител.

- Какво, дявол ви взел, става тук?!

Мина и Радослав не откъсваха очи един от друг.

- Примирие - за втори път той ѝ подаде клонката на мира с протегнатата си ръка.

Този път тя прие и стисна огромната му длан, след което се обърна към учителя.

- Нищо, само се бъзикахме със съучениците.

Господинът огледа всички и поклати глава.

- Да ви имам и бъзиците. Без повече глупости! - обърна се да си върви, но мрънкането му не остана нечуто - На времето ние се бъзикахме, като щипехме съученичките по дупето, а сега се хвърлят през прозорците...

- Нямам нищо против неговия начин - подшушна ѝ Радо.

- Честно, остави ме на мира! - каза тихо, но твърдо момичето и си седна на мястото.

- Шоуто свърши! - извика на зяпащите ги ученици Радослав и също се стовари на чина.

Часът започна и веднага Мина получи съобщение.

К: омг, кво стана бе човек? 

М: вс е ок, после ще ти кажа

Мина прибра телефона си. През останалото време Радослав не я занимава и се държа на разстояние до последния час.

- Вчера не смърдеше - прошепна той в ухото ѝ - винаги миришеш хубаво. Всъщност...

- Не искам да знам - пресече го момичето и насочи вниманието си отново към учителя.

Към глава 5