В мрежата

 14

Две седмици преди бала

PA: Имаш ли рокля?

Аз: Още не, тези дни ще обиколя магазините

PA: Недей

Аз видях идеалната рокля за теб

Искам да ти я купя

Аз: Не, не ми е удобно

PA: Стига, искам да ти направя подарък

А и тези дни имаш рожден ден, нали?

Не може да бъде, той знаеше. Не че не го пишеше в профила ми или в дневника, но това, че го е забелязал и запомнил?

Аз: Добре тогава, много ще се радвам

***

В деня на рожденния ми ден, когато отворих шкафчето си, вътре намерих красиво опакована кутия. Нямах търпение да видя какво е, но предпочитах да го направя у дома. Върнах я обратно в шкафчето и когато се обърнах момчето от поддръжката, Филип, беше до мен. Подскочих уплашено.

- Извинявай, исках само да ти кажа, че видях някой да оставя нещо в шкафч...

- Знам - казах по-остро отколкото бе нужно.

Той повдигва вежда.

- И всичко е наред? 

- Защо да не е?! Защо се занимаваш с мен? Не трябва ли да поправяш нещо или знам ли...

- Просто исках да съм сигурен, че си добре.

- По-добре не съм и била, и ще бъда още по-добре ако повече не ми говориш.

Момчето се отдръпна сякаш съм го поляла с гореща вода. Приглади косата си назад, кимна и се отдалечи. Аз се огледах, за щастие никой не беше забелязал. Почваше да ме хваща страх, че постоянно се навърта около мен.

Когато най-сетне се прибрах у нас, отворих кутията и оттам изкарах къса червена рокля по тялото и с тънки презрамки. Приличаше повече на нощница. Как щях да се появя с това пред всички съученици?

PA: Честит рожден ден

Хареса ли ти подаръка ми

Аз: Красива е, но...

Е прекалено къса...

PA: Напротив, идеална е

Ще си прекрасна в нея

Нямам търпение да те видя

И после да я сваля от теб

Аз: А какво ще направиш, като я свалиш?

***

Една седмица преди бала.

Бях на работа и реших, че е крайно време да съобщя, че скоро ще се махна. Не смеех да кажа досега (още не смеех, но не можех да не им дам никакво предизвестие), за да не разваля приказката, в която живеех. Страхувах се, че всичко ще се срути. Ако признаех, означаваше, че го приемам за реалност, а ми беше трудно да повярвам. Трябваше ми той наистина да ме хване за ръка, за да знам, че не са само платонически чувства, че не са само мечти. Вярвах, че наистина го иска, но щеше ли да се осмели да се опълчи на техните, да зареже царския си живот и да се впусне на приключение с мен? Ами аз? Майка ми искаше да запиша нещо в университет. Аз също, или поне така мислех, че искам. Не се осмелявах много много да мечтая за нереални неща. Знаех, че трябва да съм здраво стъпила на земята, да уча нещо скучно, което ще ми донесе финансова сигурност, но... Не исках това. Не знаех какво искам.

- Какво си се замислила, злато? - Габина ме върна в настоящето и си припомних, че трябваше да говоря с нея.

- Не, нищо. Но трябва да ти кажа нещо.

- Слушам те.

Забелязах, че не само тя, а и Вашек ме слуша.

- Няма да идвам повече след като завърша училище.

- Ако е заради приемните изпити, ще ти влезем в положение, ще разредим смените. Лятото всички ученици са свободни и си търсят работа, така че няма да е проблем да караш по-малко часове.

- Не знам... За начало искам да си почина и да се посветя на ученето за изпитите. После не знам.

- Добре. Да знаеш, че вратата ни винаги е отворена за теб. 

- Благодаря - казах и тя ме прегърна.

- Значи ни напускаш, а?- попита тъжно Вацлав.

- Мхм.

- Къде смяташ да се пробваш? 

- А? - погледнах го объркано.

- В кой университет и каква специалност. Не знам как не сме говорили за това до сега.

- И аз не знам... Не съм сигурна още.

- Преподавателите в моя са много готини. Следващия уикенд ще ходя натам, ела. В съседния град е. Мога да те разведа из сградата ако искаш. Ще си близо до вашите. Е, освен ако не искаш да се махнеш от тях - усмихна се той неловко.

- А ти какво учиш? - побързах да изместя разговора към него. 

- Възобновяеми енергийни източници и енергийна ефективност.

Изглежда съм го погледнала неразбиращо, защото той поясни:

- Нали знаеш, електричество от вятър, вода... Мога да ти разкажа повече по пътя - погледна ме с неустоима усмивка.

- Бих се радвала, но него уикенд няма да съм в града.

- Жалко, може би следващия път? - погледна ме обнадеждено.

- Може би - усмихнах му се и въздъхнах облекчено, когато Габина му подвикна, че има готова пица за носене.

Към глава 15