Грешките на младостта

 -7-

Първата година в университета мина добре. Не изгарях от желание да ходя на студентски купони, но заради Милена го правех. Марио винаги ме придружаваше, но на него му харесваше още по-малко. На няколко пъти се спречка с различни колеги. Обичаха да се правят на важни, да изтъкват колко много са чели и колко много знаят, а с Марио се държаха снизходително, заради начина по-който изглеждаше и заради това, че го смятаха за глупак, понеже не беше продължил да учи. Постепенно спряхме да ходим, аз самата не издържах техния снобизъм и тесногърдие. Имаше едно момче в моята специалност – Калоян. Типичното добро момче – винаги чист и спретнат, носещ пуловери и очила. Той се държеше приятелски и не се надуваше, но Марио не можеше да понася и него. Все повтаряше, че се преструвал и бил хлътнал до уши по мен. Милена също се променяше и започваше да се държи арогантно. В един момент се оказа, че заедно не можехме да излизаме с моите приятели, а аз също не понасях особено много неговите. Виждахме се по рядко, той имаше много работа в сервиза, а аз за учене. Лятото започнах работа в една книжарница, така че общо взето само вечерите бяхме заедно. Бях си пренесла някои неща у тях понеже, често оставах. Един ден майка ми ме пита дали вече съм си подала предизвестие за напускане. Аз отпих от кафето си и въздъхнах предусещайки задаващата се буря.

- Не смятам да напускам.

- Как така? Ще се побъркаш ако ходиш на лекции цяла седмица и после в събота и неделя на работа.

- Мамо. Тези дни ще отида до университета. Смятам да се преместя задочно и да продължа да ходя на работа. – казах спокойно.

- И как го измисли това сега? – майка ми присви очи, а ноздрите и се разшириха. 

- Не е необмислено. Всъщност това е плана от миналата година. Вече имаме достатъчно спестени пари, набелязала съм няколко апартамента. С Марио ще живеем под наем и ...

- Да не си полудяла?! – прекъсна ме тя – За къде бързаш? Ще завършиш, ще си намериш хубава работа, тогава ако още сте заедно, ще се изнесете. Той ли те притиска? Помислила ли си, че ще се връщаш убита от работа, а тепърва ще трябва да чистиш и готвиш, а той ще си лежи на дивана пред телевизора, с бира в ръка и ще се оплаква колко е изморен, понеже е поправил една кола. После ще трябва да учиш посред нощи, ще си постоянно недоспала и изморена, успехът ти ще спадне, ще си раздразнителна и ще почнеш да го обвиняваш за всичко. Не си проваляй бъдещето, заради някаква си тийнейджърска любов.

- Но тази тийнейджърска любов е моето бъдеще! Без него нищо, абсолютно нищо няма смисъл!

- Няма да ти позволя да направиш каквото си си намислила!

- И как ще ме спреш?! – майка ми се умълча за момент, после каза: 

- Добре, щом искаш да си самостоятелна – върви. Щом ще работиш и учиш, тогава ще си плащаш семестриалните вноски сама.

- Но...

- Или забравяш за тази приумица, напускаш работа и си гледаш само ученето. Изборът е твой.

- Вече ти казах, той е моят избор и бъдеще. Ще се справим някак.

Излязох гордо вдигнала глава, но в асансьора се разплаках. Когато излязох навън, телефонът ми извъня, вдигнах без да погледна кой е.

- Трябва веднага да те видя – казах, мислейки че е Марио.

- Добре и аз ще се радвам да те видя – прозвуча гласът на Калоян от другия край на слушалката.

По дяволите. Но като размислих, може би така е по-добре. Не исках Марио да ме вижда разстроена. Видяхме се с Калоян, разказах му всичко, той ме успокои, че всичко ще се нареди и че мога да се справя с всичко. Олекна ми и написах на Марио, че ще го чакам у тях.

Той се върна по-късно от колкото очаквах.

- Хей, набелязала съм няколко апартамента, утре може да ги разгледаме, какво ще кажеш.

- Не...

- Зает ли си, добре тогава в други ден...

- Не, Ели – очите му се щъкаха из стаята, но така и не се спираха на мен. 

- Какво искаш да кажеш с това „Не, Ели" – надигнах се от леглото, опитвайки се да уловя погледа му. 

- Заминавам... - най-накрая срещна очите ми.

- Как така, къде, кога?

- При нашите.

- О, добре, това е чудесно отдавна не си ги виждал. За колко време?

- За дълго – пъхна той ръце в джобовете си.

- Колко е това дълго?

- Не знам... година-две може би или повече...

- О – натъжих се аз. – Тогава ще дойда с теб...

- Не ставай глупава – прекъсна ме той – няма да позволя да зарежеш образованието си.

- Но изборът е мой! Или добре, имам и друга идея, тъкмо майка ми ще се успокои. Ще продължа редовно както до сега, ще си пишем, ще се чуваме, а ваканциите ще идвам при теб, много ще ми липсваш, но ще можем да се справим.

Той само поклати глава. 

- Не разбираш, не искам повече да бъдем заедно.

- Как така? – наистина не разбирах. 

- Това продължи прекалено дълго – гласът му беше леден и лишен от всякаква емоционалност – Отдавна се уморих, но не знаех как да ти го кажа. 

- Шегуваш се нали? Това не може да е истина, не ти вярвам! Майка ми ли те наговори?

- Не знам за какво говориш, изобщо не съм чувал майка ти. Но виждаш ли, постоянно се караме, не мога да продължавам повече така, омръзна ми! – думите му се забиваха в сърцето ми и го раздираха, но аз не му вярвах, аз го познавах, него и чувствата му към мен, не може да са били лъжа.

- Но ти каза, че аз съм твоят живот и че...

- Знам какво съм казал, не е необходимо да ми напомняш. Явно съм бил глупак да си мисля, че една ученическа авантюра би продължила вечно. 

- Ти си лъжец! Не вярвам на нито една твоя дума, чуваш ли! Аз те обичам и ти ме обичаш!

- Никога не съм изричал тези думи...

- Добре тогава – примирих се аз, а сълзи се стичаха по лицето ми, не можех да ги удържа, а и не виждах смисъл. – Не знам какво се е променило, но както искаш. Аз съм готова да зарежа всичко за теб, но щом те е страх и си решил да бягаш, нямам какво повече да направя. Беше прав – заслужавам нещо много по-добро.

Опитах да сваля пръстена и да му го хвърля в лицето, но беше заял. Той ме хвана за ръката, за да ме спре.

- Недей, когато съм ти го давал, така съм искал, нека остане при теб, можеш да правиш каквото поискаш с него.

- Много добре – казах и отскубнах ръката си от него – Събери ми нещата и ги прати по някого – казах отправяйки се към вратата. Не се обърнах повече за да го погледна.

***

Една седмица по-късно Антон ми донесе нещата. 

- Замина ли? – поинтересувах се аз.

- Да, настоя да ти ги върна след като се махне. Какво всъщност стана? Така и не ни каза, последно знам, че беше толкова въодушевен, че ще живеете заедно и поиска... - той се позамисли за малко – както и да е, следващото, което ми сервира е че сте се разделили и заминава за неопределено време.

- Мен ли питаш – отвърнах унило – идея си нямам. Мислех, че всичко е наред.

- Може би така е по-добре – сви рамене той – Двамата сте от различни светове, никой дори не вярваше, че ще продължите толкова дълго. 

- Благодаря ти за вещите – махнах му вяло аз искайки да приключа разговора. После ми хрумна нещо – Мислиш ли... мислиш ли, че ще променя нещо, ако отида при него?

Той поклати тъжно глава.

- Не си прави труда, момиче, за някой който е избягал от теб.

Към глава 8