С мен остани

 4

12.09.2022

Валентин:
Какво стана с клуба ни по позитивно мислене?

Дарена:
не съм забравила
в момента съм на работа, после ще ти пиша
Валентин:
ок, няма да избягам :D

Дара прибра телефона си и продължи с подреждането на книгите. Въпреки че през времето до сега не бяха комуникирали, тя не преставаше да мисли за все още здраво изглеждащото момче, но със сломен от болестта дух. Отдаваше го на това, че просто е в природата ѝ да помага. Него можеше да го разбере, но не ѝ семейството му, че не са по-твърди за лечението. С правилното такова можеше да има още много години пред себе си. Тя беше решена да направи всичко по силите си, за да го подтикне към връщането на живота му. И смяташе да започне от днес, след работа.

***

Дарена:
у вас ли си?

Валентин:
че къде другаде

Дарена:
искаш ли гости?

Валентин започна да отговаря, но вратата на стаята му се отвори и качулата фигура се вмъкна вътре.
- Брат, най-накрая писа! - каза Вальо, без да вдига глава от телефона. - Май че ще дойде!

Изпрати отговора си "разбира се" и след секунда чу изпиукване, но не от своя телефон. Вдигна глава и видя как пристигналият сваля качулката си и от там се изсипва златистокестенява коса.

- Май че дойдох - ухили се Дара.

- Помислих те за един приятел - отговори Вальо.

- Връщам ти дрехите.

Дара съблече суичъра и долницата и остана по къси панталонки и потник. Прибра ги там откъдето ги беше взела и се запъти към Валентин.
Момчето се беше захласнало докато тя се събличаше, но щом започна да се приближава, си спомни, че на нощното му шкафче лежат скиците му с нея. Надигна си припряно, да ги скрие, но вместо това ги разпиля по пода.
- По дяволите! - възкликна, отметна чаршафа и се опита да стане.

- Остави на мен...

- Не! - прекъсна я той, а после продължи по-спокойно - Не са готови, не обичам да показвам нещата си недовършени.

- Добре, обещавам да не гледам, както ти предния път. Ето! - и тя затвори очите си и разпери ръка пред себе си.

Той я насочваше, но тя нарочно се обърна с гръб към него, защото любопитството ѝ надделя и погледна. Е, явно не само тя неможеше да не надзърта. Усмихна се поласкана, че я е рисувал, но не отдаде значение на това. В крайна сметка художниците запечатваха на листа това, което им е харесало или ги е впечатлило, без да означава нещо повече. Момчето имаше талант. Обърна листите надолу, изправи се и му ги подаде, все още с усмивка на уста.

- Надявам се, че ще ми ги покажеш, когато са готови.

- Да, може би - каза смутено той и побърза да ги пъхне в шкафчето.

- Как върви с физиотерапията? - попита Дарена, но виждайки физиономията му, бързо добави - Правиш физиотерапия, нали? - и замахна към няколкото уреда в стаята.

- Първо правило на клуба ни - Вальо повдигна един пръст - не говорим за болестта ми.

- Хм, нека помисля - Дара седна в края на леглото и подпря показалеца си на брадичката си. - Не, не се приема. Главната цел на клубът ни е да те изправим на крака.

Валентин се изсмя мрачно.
- Мислех, че беше да наритаме лошите мисли.

- Именно. Легнал ли мислиш да ги риташ?

Момчето се поизправи и зае отбранителна поза.
- Щом е така, какво става тогава с брат ми?

- Нищо, той е минало, а в клуба обсъждаме бъдещето, ясно?

- Не мисля, че е честно да говорим за нещата, които не искам, а за тези, които ти не искаш - да мълчим.

- Добре тогава - разпери ръце Дарена - какво искаш да знаеш? И дай ми тази възглавница!

Момичето издърпа възглавницата, която той използваше за подлакътник и я подпря на долната табла на леглото, за да се облегне. Скръсти крака по турски и се извърна към него.

- Георги ми каза, че те е търсил...

- Предполагам както и че не му отговарям. Казах ти, нямам намерение да си губя времето с миналото. Той показа достатъчно ясно какво мисли за отношенията ни, за това вече нямаме никакви и не виждам смисъл да разисквам повече това с него или с теб.

- Също така ме помоли да ти предам, че съжалява и иска да поговорите.

- Готово, кажи му, че си ми предал и не проявявам интерес. Не съм тук, за да го срещна случайно и да си оправим взаимоотношенията. Тук съм заради теб. Да, постъпката му ме нарани, затова колкото по-малко мисля за него, толкова по-добре се чувствам. И тук ми идваш на помощ ти - прекарвайки времето си с теб и това да ти помогна, помага на мен да не мисля за предателството и да излекувам сърцето си. - завърши Дара с ръка на сърцето.

- Браво - Вальо изпляска с ръце - колко време го репетира? Ако имаш нужда да се чувстваш полезна, иди в кучешкия приют...

- Правя го - прекъсна го тя - смятам и теб да заведа скоро. Само че, колкото и да се дърпаш, ти също се нуждаеш от помощ. А, не ми се сърди, но не виждам родителите ти да ти помагат.

- Напротив, правят това, което искам.
- Да, обаче, в случая това, което искаш и това, което е необходимо се разминава и те затова са ти родители, да ти наритат разглезения задник, да се стегнеш малко.

- Какво знаеш ти - наежи се Валентин, но Дарена не го остави да продължи.

- Нищо, освен че си избрал да се криеш и самосъжаляваш, вместо да се изправиш и победиш проблема...

- Този проблем не може да се победи! - целият беше почервенял от гняв, а обикновено беше много спокоен и трудно, почти невъзможно беше някой да го ядоса.

Дара скочи бързо от мястото си и го обкрачи, забивайки пръст в челото му.
- Точно за това не може да се победи! Защото вече смяташ битката за загубена. Знаеш ли, че има много хора със същата болест, които живеят дълги години, повече от някой напълно здрав човек, блъснала го кола или загинал при друг инцидент. А ти какво - сега тя го мушна с пръст между гърдите и се вгледа в ядните му зелени очи, които се бяха съживили и изкряха от гняв - лежиш си по цял ден, линееш, доброволно подпомагаш влошаванено на състоянието си и тайно се терзаеш, че на никой не му пука за теб и никой не ти помага...

- Не искам помощ от никого! - той я стисна здраво за китките и я отблъсна от себе си, като по този начин тя седна в скута му - Още повече пък от теб!

- Само че ще ти се наложи да я приемеш - гледаше го насмешливо тя, - защото нямаш друг избор. Виждаш ли - сам си се приковал към това легло и не можеш да ми избягаш, а аз ще идвам всеки ден и ще ти досаждам, и ако искаш да се отървеш от мен, ще трябва сам да се махнеш от тук!

Двамата продължаваха да се гледат гневно само на няколко сантиметра един от друг. Той можеше да усети дъха ѝ на плодова дъвка и ваниловия ѝ парфюм. Косата ѝ падаше около раменете ѝ и над гърдите ѝ, толкова близо срещу неговите, които бързо се повдигаха и спускаха, заради ядосаната реч, която му беше дръпнала. Той отслаби хватката си върху китките ѝ и помилва кожата ѝ с палец. Искаше му се да я тръшне на леглото и да ѝ се нахвърли отгоре с груби целувки, да прикове ръцете ѝ към леглото над главите им, да ѝ покаже яростта, с която го е изпълнила, да притисне пениса си в нея... В този миг осъзна две неща - че ще му е много трудно в неговото състояние да се прекатури върху нея и че тя буквално седи върху пениса му, разделени само от шортите им и чаршава. Цялото му лице почервеня от яд и срам. 

- Разкарай се веднага от мен - отблъсна я той.

Тя скочи от леглото, а той получи пристъп на кашлица, заради силните емоции и ускорен пулс. Беше му трудно да диша. Дара се спусна отново към него и му подаде шишето с вода, което стоеше до леглото, но той го отхвърли и посочи към машината с кислорода.

- Как да ти помогна? - попита притеснено, докато му подаваше маската за дишане.

Видя нещо, което предположи, че е паник бутон и понечи да го натисне, но Валентин я хвана за ръката, за да я спре. Поизправи се с нейна помощ, включи машината, нагласи маската и отново се отпусна на леглото, отклонил поглед от момичето. Тя коленичи до него, незнаеща какво да направи. Не беше предвидила да го ядоса до толкова. Хвана го за ръката, а с другата си го помилва по бузата и отстрани от лицето му потните, изхлузили се кичури от опашката му. Той притвори очи. Докосването ѝ беше толкова приятно и същевременно толкова противно. Мразеше да го съжаляват.А тя беше права, нямаше как да избяга.
Когато след няколко минути дишането му се посъвзе, той отдръпна маската от устата си и все още без да я поглежда, каза:

- Върви си.

Тя стана, почуди се, но се отправи към вратата, където се обърна да го погледне. Все още отказваше да я гледа.
- Пак ще дойда - каза тихо Дара, без да е сигурна дали я е чул.

Вратата се затвори зад гърба ѝ и Валентин най-накрая извърна глава, мислейки си тъжно, че отново тя се оказа права - изгони я, а сега му се ревеше, че ѝ тя го е оставила. Пресегна се да вземе лист и химикал и започна да пише.

Болка, и срам, и тъга
пак трупат се в моята душа
Прости ми, че ръката ти отхвърлям
и всяка надежда аз загърбвам
"Махай се" крещя, когато всъщност е "Ела"
моля те, подай ми ти пак своята ръка
Бъди опората за моята тъга
помогни ми, аз отново да не сгреша
Върни се...

След което сподели написаното с песента на Sadboyprolific - Dead and Cold.

Колко по-жалък можеше да бъде. Не му остана време да размишлява над това, защото в стаята му връхлетя Георги.

- Какво, по дяволите, означава "дръж брат си под око"?! - Георги му навря екрана на телефона си пред очите му, където имаше съобщение от Дарена. - От седмица, се опитвам да се свържа с нея, а сега когато най-накрая ми пише... - замлъкна забелязал тръбичката в носа на брат си и унилото изражение - Какво става, хлапе?

Валентин само повдигна рамене, брат му седна до него и го прегърна, а момчето се разплака. Разбира се "разплака" беше много силно казано, мъжете не плачат и не споделят чувствата си един на друг, за това постояха малко така, после Георги го потупа по гърба и заприказва за новата екипировка дошла в магазина. И двамата предпочетоха да избегнат неудобната тема, което неминуемо върна мислите му към Дара и как тя не се страхува да хвърля истината върху него.
Когато брат му излезе от стаята, побърза да погледне телефона си. Не обърна внимание на коментарите, на съобщението от Венци написа само, че всичко е наред. Дара беше споделила песен на стената си, щракна линка и заслуша Опора на Михаела Филева.

"Знам, че минал през Ада,
познаваш болката добре.
Знам не спираш да се бориш,
имаш своите страхове.
Позволи ми да те нося -
стъпи на мойте рамене.
Ще съм порив да летиш,
ще съм твоите криле..."

Тя говореше на неговия език. Не говореха директно и все пак комуникираха. И въпреки, че в песента се споменаваше за целувки и любов, и да му беше ясно, че не това е посланието ѝ към него, все пак сърцето му се стопли и мрака се разсея от мислите му. 

Сподели Lonely day на System of a down и се пресегна към скицника и моливите, които бяха изходът му от реалността.

Към глава 5